— Моля те, тате! Идеята беше моя. Освен това Дейвид е в семестриална ваканция и не е тук само за да работи.
Джеймс окончателно капитулира пред умоляващия поглед на дъщеря си.
— Е, добре, позабавлявайте се — каза и се обърна към Дейвид отново с усмивка на уста. — Извади късмет, младежо. Обаче утре наистина имам нужда от помощта ти и не признавам никакви извинения. Ясно ли е?
— Ясно.
Дейвид се ухили с облекчение. Това му беше хубавото на Джеймс — не можеше да се сърди дълго.
— Благодаря — каза на Анна, след като обърнаха конете и се отдалечиха достатъчно, така че Ралф и Джеймс не можеха да ги чуят. — Идеята ти действително е супер.
Странно и донякъде необяснимо беше облекчението, което изпита, седейки върху гърба на коня. А може би и не с всекиго беше така. Но Дейвид чисто и просто обичаше да язди, откакто се помнеше. Беше най-добрата терапия срещу мрачни мисли и огорчение и сега вече недоумяваше защо изобщо се поколеба, когато чу предложението на Анна.
Обикновено сияйната й усмивка обаче бе някак сдържана, а и не му отговори закачливо, както беше очаквал, затова Дейвид се взря в нея, сбърчил чело.
— Наистина ли всичко е наред?
Тя го погледна и по лицето й пробягна сянка, ала само миг по-късно изчезна и Дейвид не успя да я разгадае.
— Дай сега малко галоп! — подкани го след това и потупа с пети хълбоците на Бони, за да я препусне. — Иначе няма да стигнем далеч!
Хубавата врана кобила, която в отсъствие на Зоуи не извеждаха толкова често, сякаш само чакаше този сигнал, защото почти веднага премина в плавен галоп и докато Дейвид се огледа, Анна вече беше набрала солидна преднина.
— Окей, Честър, няма да оставим нещата така — каза той и се усмихна, когато белият кастрат моментално реагира на шенкелите и също се понесе напред.
Надбягването продължи през ливадите и Дейвид се удиви на неизтощимата енергия на Анна. Обикновено той я пришпорваше за по-агресивен галоп и тя най-често удържаше темпото само за известно време. Всъщност предпочиташе да го дава по-спокойно и разговаряше с него на всевъзможни теми, докато яздеха из разнообразния ландшафт около Дарингам.
Сега обаче беше вперила очи право напред и току препускаше кобилата, сякаш нямаше намерение да спре. Дръпна юздите чак когато достигнаха горист участък, но Дейвид не беше сигурен дали би го направила, ако нямаше естествено препятствие.
— Ей, никой не ни гони — пошегува се той, когато поеха бавно през гората. Отпусна повода, та Честър да протегне врат, и го потупа за похвала — нещо, което и Анна обикновено правеше след интензивна езда. Само че този път явно бе изцяло потънала в мислите си, което доста озадачи Дейвид. — Защо се беше разбързала толкова преди малко?
— Бони напираше да потича — отвърна Анна, без да го погледне. — Сигурно отдавна не е излизала. Едва я удържах.
Това категорично не беше вярно. Анна беше много добра ездачка и се справяше дори с на моменти нервната кобила на Зоуи. И тогава Дейвид проумя, че причината не е в Бони, а в самата Анна. Полагаше усилия да го скрие от него. А той бе твърде зает със себе си и проблемите си, за да го забележи.
— Анна, какво има? Нещо ти се е случило, нали?
По лицето се познаваше, че мисли трескаво, отвори уста да го изрече, но после се отказа.
— Няма нищо — увери го с усмивка, но Дейвид изобщо не й повярва.
— Каквото и да е, можеш да го споделиш с мен. — Издържа на погледа й, в който сега се четеше неувереност, и в душата му се прокрадна лошо чувство. Тази прибързана покана за езда, агресивният галоп и начинът, по който го гледаше… нещо се беше случило, и то бе свързано с него. — Искаш да ми кажеш нещо, нали?
Анна прехапа долната си устна и сякаш пак потърси подходящите думи. Сетне тръсна глава.
— Не, аз…
Внезапно в гората отекна изстрел, толкова гръмко и близо, че конете се стреснаха. Дейвид съумя да овладее Честър, но Бони, която беше по-боязлива от белия кастрат, изцвили от страх и се изправи на задните си крака. Анна, която не го очакваше, загуби равновесие и се свлече от седлото. С уплашен вик падна възнак върху твърдата земя и не помръдна повече.
— Анна! — Дейвид мигновено скочи от коня и се завтече към нея, когато проехтя втори изстрел.
По дяволите! Очевидно някой ловуваше съвсем наблизо, въпреки че този участък определено беше тяхна собственост и Дейвид бе повече от сигурен, че нито дядо му, нито баща му са разрешили лова. И този път изстрелът прозвуча още по-близо и заплашително — твърде заплашително за Бони, която последва инстинкта си и развяла грива, побягна от източника на опасност.