Набързо се сбогува и по пътя за библиотеката се запита дали няма специална причина за тази разходка с коне.
По един въпрос Анна беше абсолютно категорична: ако се стигнеше дотам, искаше лично да каже истината на Дейвид — тъй като идеята за теста бе нейна. Не беше конкретизирала кога и дали изобщо ще го направи, но може би не беше издържала и бе решила да използва разходката, за да поговори с Дейвид. Беше още много млада и импулсивна и Кейт бе кажи-речи сигурна, че няма да устиска да носи тайната вечно в душата си.
Със свито сърце отвори вратата на библиотеката и влезе в голямата стая, едно от най-любимите й помещения в целия замък. По лавиците на високите до тавана шкафове, някои зад стъклени врати, бяха подредени истински книжни съкровища — томове с кожени подвързии, които разказваха за много поколения, седели тук и прелиствали произведенията на старите майстори. И въпреки това стаята не действаше потискащо, а изглеждаше уютна с дивана и креслата в центъра, които приканваха влезлия да поседне. Навремето с Айви често си играеха на криеница в замъка и Кейт си спомни, че веднъж се мушна в долната част на големия стоящ часовник в ъгъла. На Айви й отне цяла вечност да я открие, защото силното успокоително тиктакане, от което вибрираше дървеният корпус, беше унесло Кейт. Тогава изпита чувство на защитеност, което нерядко й липсваше болезнено и което свързваше с тази стая.
Сега обаче беше всичко друго, но не и спокойна, сновеше нервно напред-назад и цялата подскочи, когато вратата неочаквано се отвори и Ралф влезе в библиотеката, следван по петите от Къркби, който внесе кана чай и табла с две чаши.
— Извини ме за закъснението — каза Ралф. — Наложи се набързо да свърша още нещо и ме забавиха. Благодаря, Къркби. — Кимна на иконома, който безшумно се оттегли, и посочи честърфийлдския диван. — Заповядай, седни.
Кейт прие поканата с тайната надежда Ралф да не забележи, че е адски нервна. Явно и той не се чувстваше по-добре, понеже също изглеждаше превъзбуден. Такъв беше и вчера, когато му съобщи резултатите от теста, само че сега в държането му се усещаше и някаква решителност, защото прескочи любезните общи приказки, игнорира дори чая, сервиран на масичката, и заговори веднага по същество.
— Кейт, трябва да ми помогнеш още веднъж — започна, след като седна в едно от креслата. — Откакто съм сигурен, че Бен е мой син, обмислям какво следва оттук нататък. И стигнах до извода, че твърдият курс, поет от Тимъти, няма да донесе нищо. Подробно обсъдих всичко с татко и той напълно споделя мнението ми. Трябва да направим първата крачка към Бен — или по-скоро аз да я направя. Може би вече е прекалено късно, въпреки това на драго сърце ще се опитам. Твърде дълго проявявах пасивност в това отношение. В крайна сметка не бихме се оказали в днешното положение, ако още по-рано се бях заинтересувал от съдбата на Джейн. — Всичко това очевидно го измъчваше, тъй като въздъхна дълбоко. — Ситуацията е нова за всички ни, но трябва да се намери решение, за да не се озовем в съдебната зала. Не искам да се стигне до грозни сцени.
Кейт трепна вътрешно и си пожела да е някъде далеч оттук. Тъй като щеше да се стигне до грозни сцени. Много грозни дори, макар Ралф още нищо да не подозираше. Тя почти не се надяваше, че Бен ще се съгласи на мирното им предложение, каквото и да беше то. И когато всички факти се сложеха на масата, ситуацията щеше отново да се промени. Всичко щеше да се промени — а тя самата бе замесена много повече, отколкото й се искаше.
— Разбирам те — отвърна. — Но не мога да ти помогна.
Ралф се усмихна.
— Можеш. Добре е да присъстваш на разговора. Идеята беше на татко, а според мен е прав — добави, когато Кейт поклати глава. — Кейт, познаваш Бен по-добре от всички ни. Към теб не е толкова подозрителен. Съгласи се да вземеш пробата за теста, значи те цени. Освен това наистина имам нужда от подкрепа. Не ми е лесно в тази ситуация и ще се чувствам по-добре, ако не остана насаме с него, когато дойде.
Кейт го погледна уплашено.
— Да дойде ли? Кога?
— Всъщност би трябвало да се появи всеки момент.
Кейт веднага скочи от мястото си.
— Тогава си тръгвам — каза и понечи да се насочи към вратата. Само че Ралф я улови за ръката и я задържа.
— Моля те, Кейт! Направи ми тази услуга и остани. Нямаш представа колко ще ми помогнеш.
Кейт си даде сметка, че Ралф говори повече от сериозно. Изглеждаше напрегнат, а зад усмивката му прозираше неувереност. Но въпреки че не искаше да го изостави, не можеше да потисне инстинктивното си желание да избяга. Беше вече твърде дълбоко въвлечена в цялата история и всъщност я влошаваше още повече с всяко свое решение. Затова и нямаше чувството, че точно нейното присъствие ще му бъде от каквато и да било помощ.