— Бен! — каза, все едно бяха стари приятели. Обаче номерът с фамилиарниченето нямаше да мине.
— За вас съм мистър Стърлинг! — внесе яснота Бен. — Ще се придържаме към това обръщение.
Плъзна поглед по голямото помещение, но Тимъти Камдън не изскочи иззад никой от шкафовете. Действително го нямаше.
— Къде е брат ви? Днес не се ли нуждаете от юридическа помощ? — попита насмешливо, за да прикрие силното си учудване от липсата на Тимъти. Беше абсолютно сигурен, че адвокатът ще присъства и на този разговор. В библиотеката обаче бяха само Ралф и Кейт. Да не беше някакъв номер? Нова тактика, която все още не бе прозрял?
— Не — отвърна Ралф, а когато размени поглед с Кейт, си пролича, че не му е много приятно да води този разговор без брат си. Но тъй като не обясни защо Тимъти отсъства, явно така беше планирано. Изглежда, още не си беше избистрил онова, което възнамеряваше да му каже, защото лицето му издаваше усилие и настъпи дълга пауза, в която Ралф Камдън очевидно търсеше подходящите думи.
Най-накрая се прокашля.
— Аз… имам предложение. Или по-точно: молба.
Бен само повдигна вежди и го зачака да продължи. Вместо това обаче Ралф Камдън посочи едно от празните кресла.
— Няма ли да поседнем? — попита и Бен се замисли дали да не откаже. Така постъпи на предишната си среща с Ралф и Тимъти Камдън — за да им сигнализира, че не е готов на никакви отстъпки и няма да се подведе по любезностите им.
Този път обаче се поколеба и погледна към Кейт. Тя явно очакваше да откаже и напрегнатото, едва ли не измъчено изражение в очите й накара нещо в душата му да отстъпи и да приеме поканата. Но избра креслото, което бе най-далече от Кейт. И достатъчно далече от Ралф Камдън. Тъй като му беше пределно ясно какво ще последва.
— Нека да отгатна. — Повдигна ъгълчето на устата си. — Искате да ме помолите да изчезна там, откъдето съм дошъл. И сте готови да ми предложите солидна сума, ако се откажа от всички права, свързани с фамилията Камдън. Ако е така, трябва да ви разочаровам. Не съм заинтересован от офертата.
Ралф Камдън се усмихна.
— Така си и мислех — рече. — А и не това се канех да ви предложа. Напротив. Всъщност ви повиках тук, защото искам да ви поканя да останете.
Този път Бен не съумя да прикрие изненадата си. Както и да отговори веднага. А Ралф продължи.
— Зная, ситуацията е сложна и съзнавам, че имате ужасно мнение за мен. Което е разбираемо, понеже досегашното ми поведение ви е дало малко основания да смятате, че се интересувам от вас. Предположението, че не ви искам в живота си, обаче е погрешно. Не знаех, че имам и друг син, и силно се упреквам, задето не положих усилия да го науча. Повярвайте ми, никога няма да си простя този пропуск.
При тези думи въздъхна и ако не беше толкова добре информиран, Бен би му повярвал, че е покрусен.
— За съжаление няма как да променя това — продължи Ралф Камдън, а когато обърна глава към Бен, в погледа му се четеше новопридобита решителност. — Но Бен… моля те, позволи да те наричам така, не мога да се обръщам към теб с „мистър Стърлинг“… тук не си нежелан, както си мислиш. Зная, че няма начин да върнем времето, обаче бих желал да се възползвам от възможността да те опозная. Нямам представа дали е осъществимо и дали изобщо ще вземеш под внимание идеята ми, но ти предлагам, ако желаеш, да останеш при нас. Поне за известно време. За да имаме шанс да се опознаем.
Бен изсумтя, но не от възмущение. По-скоро от смайване. Какво означаваше това? Наистина ли го вземаха за такъв глупак, че да се подлъже по любезните им приказки? Или действително бяха толкова самонадеяни, че го подценяваха?
Не, рече си. Тук имаше нещо гнило. Сто процента. Дали пък не бяха разучили колко просперираща е неговата фирма и не разчитаха да се доберат до парите му? При всички положения целяха нещо, изключено беше да го улесняват толкова по своя воля.
Погледът му се прехвърли върху Кейт, може би защото се надяваше да прочете в очите й какво се разиграваше всъщност тук. Ала и тя се взираше в него със същата настойчивост както Ралф и очевидно чакаше напрегнато неговия отговор. Въпросът беше само какво точно чакаше. Дали искаше да остане, или се надяваше да си тръгне?
За частица от секундата през главата му се прокрадна мисълта, че Ралф Камдън е казал истината и че действително иска да го опознае, обаче веднага я пресече още в зародиш. В края на краищата не беше дошъл тук, за да намери баща. А да накаже мъжа, причинил болка на майка му да го опознае, как ли пък не! Не желаеше да опознава Ралф Камдън. Ако изобщо се стигнеше дотам, щеше да използва възможността най-много за да…