Някак се надяваше, че все ще й падне удобен случай, затова и реши да пояздят заедно. Но куражът я напусна и вече не беше сигурна дали ще събере сили да му каже.
— Толкова млада и вече забравана — подразни я Дейвид.
— Каза човекът, който за щастие носи телефона у себе си — върна му го тя и двамата си размениха мимолетни усмивки.
Както преди, помисли си Анна и сърцето й се сви, щом осъзна, че той ще престане да се усмихва, когато му каже истината. Тогава ще я намрази, и то с право. В края на краищата всичко беше по нейна вина.
— Какво има? — попита озадачено Дейвид и леко наклони глава настрани. — Каква е тази физиономия, да не е настъпил краят на света?
— Нищо, аз… просто много отдавна не съм падала от кон — каза тя, за да отвлече вниманието му. — Е, какво ще правим сега?
Той вдигна рамене и й помогна да стане.
— Сега щем не щем, ще трябва да вървим. Но сигурно няма да се наложи да изминем целия обратен път. Когато конете се върнат в имението, сто на сто ще тръгнат да ни търсят. — В следващия миг млъкна и подхвана Анна, която се олюля. — Какво има?
— Не зная — каза тя и повторно се опита да стъпи на левия си крак, само че острата болка отново прониза глезена й. — Не мога. Може би все пак съм разтегнала сухожилие.
Дейвид клекна и опипа глезена й, който действително беше леко отекъл и сега я болеше по-силно отпреди. После се изправи.
— Дали ще можеш да се движиш, ако те подкрепям?
— До Дарингам Хол? — запита скептично Анна. До имението положително имаше двадесет мили. Не, наистина не можеше да си го представи. Дейвид обаче само се усмихна.
— До църквата „Вси светии“ — поясни. — Там ще можеш да седнеш и да вдигнеш болния крак. И ще имаш покрив над главата си, ако кавалерията закъснее и се наложи да доведа помощ.
Ами да, рече си Анна. Малкият параклис, една от най-старите църкви в околността, беше наблизо, накрай гората. Често яздеха дотам. Богослужения имаше веднъж месечно, и то от април до септември, понеже в постройката нямаше ток. Просто не си струваше да прекарат електричество до нея, тъй като беше доста отдалечена. Чифликът, в който се бе намирал в миналото параклисът, беше отдавна изоставен, а и в района кажи-речи не живееха други хора, така че при нужда се палеха свещи. Ала точно тази атмосфера на запустялост, излъчвана от църквицата, й придаваше чар и Анна обичаше да ходи там.
— Да, мисля, че ще се справя — каза тя и обви ръка около рамото му, а той я прегърна през кръста, за да я крепи, доколкото може.
Само дето не след дълго се оказа, че планът им е бил твърде оптимистичен, понеже Анна взе да куца много по-силно и напредваха едва-едва. Тя полагаше усилия да не се предава, но в един момент Дейвид спря.
— Така няма да се получи — каза и я накара да обгърне врата му. После й нареди да се държи здраво и я вдигна на ръце.
— Дейвид, няма да стане, много съм тежка — възрази Анна, обаче той само се усмихна.
— Лека си като перце — каза и не я пусна, носи я по останалия път до параклиса, който вече се виждаше.
Килограмите й явно наистина не го затрудняваха, а на Анна й беше приятно да я носят, затова престана да се дърпа и изтощена, склони глава на рамото му. Куцането и болката я бяха измъчили, а размишленията за това как да постъпи, още повече влошаваха нещата.
Щом стигнаха до параклиса, Дейвид внимателно я пусна да стъпи на земята и отвори вратата, която никога не се заключваше. След това й помогна да докуцука до помещението.
Корабът беше тесен, с оскъдна украса — с изключение на разноцветните витражи и дървените паметни плочи на пастори и църковни дарители от миналото. Затова пък почти навсякъде имаше най-обикновени свещници със свещи, заместващи липсващите лампи. Останалата част от обзавеждането беше спартанска: голям каменен олтар, дървен амвон и четири стари пейки с високи облегалки отдясно и отляво на пътеката. Пейките бяха за двама, най-много трима души и в краищата им имаше вратички, така че наподобяваха килийки от пчелна пита. Анна неволно се засмя, когато Дейвид й отвори една от вратичките, за да седне.
По-рано, в детството си, понякога си играеха на криеница в параклиса. Единият „изчезваше“ в някоя от килия, а другият влизаше в помещението и трябваше да отгатне в коя. Най-често печелеше тя, защото рошавата му коса обикновено се подаваше от ръба на пейката. Сто на сто го правеше нарочно — днес беше вече сигурна, макар да отричаше упорито. Винаги я превъзхождаше, защото беше доста по-голям, но за разлика от сестрите й, които не бяха толкова тактични, никога не го демонстрираше пред нея. Затова и Анна толкова обичаше компанията му — открай време помежду им съществуваше специална връзка, симпатия, неподвластна на разликата във възрастта. Можеше да разчита на него, беше го усетила още като малка, а през годините това чувство се беше засилило и превърнало в близко приятелство, за чиито действителни измерения си даваше сметка едва сега. Всъщност май нямаше нищо, което да прави без Дейвид. Беше винаги на линия, когато имаше нужда от него, даваше й съвети или просто изслушваше, когато нещо й тежеше на сърцето. Беше съвсем естествена, важна част от живота й. Може би дори важната…