— Ало, Земята вика Анна — каза Дейвид и се захили, когато тя го погледна стреснато. После й нареди да вдигне болния си крак и тя побърза да го качи на пейката. Очевидно й го беше казал вече, но тя бе толкова унесена в мисли, че не го беше чула. — Пък аз ще потърся кибрит, скоро ще се стъмни и не е зле да имаме някаква светлина.
Отиде до олтара и действително откри кибрит, така че малко по-късно всички свещи вече горяха. Пламъчетата бяха достатъчни, за да осветят помещението, но хвърляха треперливи сенки в ъглите. Старите варосани стени от камък също допринасяха за атмосферата на хлад и Анна препери.
Дейвид, който все още беше на пътеката, го забеляза и се намръщи.
— Май е по-добре да се върна и да доведа помощ. Иначе може и да си седим тук цяла нощ.
— Не. — Анна тръсна енергично глава. — Моля те, недей. Аз… не искам да остана сама тук.
Дейвид пак се захили, отвори вратичката на пейката и седна до нея, прегърна я през рамо.
— Не ми казвай, че се страхуваш на това толкова тихо и спокойно кътче! Имаш ли представа кога е построено? — попита, видимо в стихията си, и посочи към олтара и дървената конструкция на тавана. — Преди цяла вечност и ако можеха да говорят, стените положително биха ни разказали вълнуващи истории, например за епохата, когато тук е върлувала черната смърт. Или за поселищата, които навярно са били на същото място, но отдавна са изчезнали от лицето на земята. Останала е само църквата. Устояла е на всичко, като непоклатима скала. Затова никъде няма да си на по-сигурно място и не бива да се плашиш.
Анна се облегна на него и зарови лице в ямката на ключицата му, за пръв път равнодушна към познанията му по история, от които иначе толкова се възхищаваше. Въпреки че усещаше топлината на тялото му, още й беше студено.
Тя обаче се страхуваше. Дори много. Но причината не бе в църквата, а в нея. В ситуацията, в която сама се беше поставила.
— Няма ли все пак да споделиш? — попита Дейвид, който, изглежда, усещаше, че нещо я измъчва.
Първият й импулс беше да отрече, ала колко още би могла да пази тайната? Кейт беше права, не можеше да мълчи вечно. Ала как да му каже? Беше толкова подло, толкова чудовищно, а тя не искаше да нарани Дейвид. Нито за миг. Как можеше да е толкова наивна и да вярва, че не друго, а нови тайни биха оправили нещата? Преглътна с усилие, сърцето й се качи чак в гърлото, докато се взираше в очите му, в които искряха весели пламъчета.
— Толкова ли е зле? — попита той и в усмивката му се прокрадна несигурност, след като тя не отвърна. — Хайде, кажи де. Пак ли е свързано с Бен?
Анна понечи да отговори, но не успя, а Дейвид го изтълкува като потвърждение. И въздъхна дълбоко.
— Ако се каниш да ми разкриеш, че Бен ми е полубрат, вече зная. Татко ми каза, преди да дойдеш.
Мисълта за това явно не му хареса и лицето му помръкна. За миг-два се втренчи право пред себе си.
Сърцето на Анна препускаше лудо, а под кожата на главата й сякаш полазиха мравки. Тъй като отведнъж й стана ясно, че трябва да му каже. Нещата нямаше да се разминат даже да си замълчеше за седмици или месеци. Пък и истината бе твърде значима, твърде важна. И за него, и за нея самата.
— Не — промълви тихо. — Друго е.
Дейвид смръщи чело объркан.
— Това пък какво означава? Да не би тестът да е неточен?
— А, не, точен е. — Анна посегна към ръката му, стисна я между дланите си. — Дейвид, сега навярно ще ме намразиш, защото идеята беше моя. Обаче знаех, че съзнанието ти е ангажирано с казаното от майка ти вечерта на бала и исках да разсееш съмненията си. Затова помолих Кейт да направи още един тест. С твоя проба.
Дейвид само се вторачи в нея, а тя сви безпомощно рамене.
— Мислех… мислех си, че постъпвам правилно. Не исках да се измъчваш, но…
— Но какво?
Анна вдиша и издиша дълбоко, а очите й се напълниха със сълзи, защото болката, която неминуемо щеше да му причини, се заби като нож в гърдите й.
— Дейвид, страшно съжалявам, но Оливия не е излъгала. Вуйчо Ралф… не ти е баща.
34
— Не! — Гласът на лейди Илайза изтъня почти до писък. — Не е възможно! Това е подла лъжа!