Бавно се обърна към Анна, която все така седеше на пейката.
— Тат… Ралф знае ли?
Тя поклати глава.
— Не.
Дейвид преглътна.
— И сега какво? Да отида при него и да му кажа, че през всичките тези години е отглеждал чуждо дете като свое?
Отчаяно се обърна пак напред и се вторачи в олтара, стисна още по-здраво юмруци, защото болката беше много силна. В един момент се почувства като измамник, като човек, претърпял провал в нещо важно. Разочаровал всички. Как можеше да поправи стореното?
Изведнъж се сепна, усетил ръката на Анна върху рамото си. Въобще не беше забелязал, че е станала и се е приближила до него, а неочакваната й близост опасно разлюля устоите му.
— И какво да правя сега? — попита с пресипнал глас.
Анна го улови за ръката. Пламъчетата на свещите се отразяваха в очите й и той внезапно осъзна, че се е променило и всичко между тях. Вече не му беше братовчедка. Както и Айви или Зоуи. Родствената близост помежду им от един път изчезна и той я видя с нови очи. И нея ли щеше да загуби?
— Абсолютно нищо няма да правиш — каза тя. — Дейвид, вината не е твоя.
— Но това променя всичко. — Дейвид издърпа грубо ръката си от нейната и й се сопна. — За какво ти беше този тест? Зад гърба ми? Не съм ти позволил. А и не съм искал да науча резултата, по дяволите!
Анна уплашено отстъпи крачка назад и сълзите, които през цялото време напираха в очите й, сега се затъркаляха по бузите й.
— Но ти се измъчваше. Помислих си, че…
— Какво си помисли? Че ще се почувствам по-добре, като се уверя, че не съм един от вас? Да, точно така. Чувството е повече от страхотно. Много ти благодаря!
Рязко се обърна и я остави, тръгна по пътеката на кораба към изхода. Съзнаваше, че не е справедлив. Анна просто бе направила онова, което би искал да направи той самият. Вярно е, че се измъчваше, вярно е и че държеше да научи. Но как щеше да живее занапред с истината? Как щеше да свърши всичко?
Излезе от параклиса и застана под малката козирка, зарея поглед над полята, които, потънали във вечерния здрач, се простираха по полегатите хълмове пред него, просечени само от високите храсти глог, които ги обрамчваха, и от отделни групички дървета.
Беше вече притъмняло, но това беше добре дошло за него. Поне не се налагаше да контролира изражението си и можеше да се предаде на отчаянието, което набъбваше в гърдите му и изпиваше и последния остатък от сили. Очите и гърлото му пареха, но не можеше да заплаче, а само се взираше пред себе си и се опитваше да подреди хаоса в душата си.
Вратата изскърца и Дейвид чу, че Анна пристъпи зад него. Този път не го докосна и не продума, може би защото усещаше, че той се мъчи да се овладее — познаваше го по-добре от всеки друг. Внезапно изпита благодарност, задето точно тя му каза истината. С нея можеше да бъде себе си, с нея нямаше нужда да се преструва, тя не го притискаше, когато му трябваше време.
Дейвид въздъхна дълбоко.
— Съжалявам — каза, без да се обърне към нея. — Не исках да ти се развикам.
— Няма защо да се извиняваш — отвърна тихо тя.
Пак се умълчаха, известно време се вслушваха в почти пълната вечерна тишина. Чуваха се само шумолене тук-там в тревата и вятърът, който бродеше из короните на близките дървета.
Дейвид обичаше този покой, който цареше единствено тук, в провинцията. Запита се обаче дали някога ще го намери отново? Дали мястото му още беше в Дарингам Хол? И нямаше ли занапред да бъде само търпян там? Гост, който имаше разрешение да остане, но нямаше вече право да живее за постоянно там. Пък и имаше кой да го замести. Истинският наследник. Сега Бен щеше да заеме доскорошното му място. И Дейвид не беше сигурен дали ще съумее да го понесе.
— Може би е най-добре да си тръгна — продума и усети как го заля нова вълна от отчаяние. — Така ще е по-лесно за всички.
— Окей. — Гласът на Анна прозвуча тихо и твърдо. — Но няма да тръгнеш без мен.
Това не беше отговорът, който очакваше, затова се обърна към нея. В сумрака не различи ясно изражението на лицето й. Ала в очите й проблясваха решителни искрици и още нещо, което запълни празнотата в душата му.
— Ще остана с теб, докато отново се вразумиш, и тогава ще те върна там, където е мястото ти — рече тя и пристъпи към него, сложи ръце на гърдите му. — Нищо няма да се промени, Дейвид. Няма значение кой те е създал. Ралф е твоят баща и те обича. Това не може да изчезне току-така само защото Оливия ви е излъгала. — По бузите й пак потекоха сълзи. — Важно е не откъде си, а какъв си. А ти си прекрасен, Дейвид. Прекрасен и изключителен, и неповторим. Ние се нуждаем от теб. Аз се нуждая от теб. — Пръстите й се впиха в трикото на тениската му. — И затова не можеш чисто и просто да се махнеш оттук. Разбра ли?