Дейвид кимна и усети как нещо в него се огъна. Не искаше да се разплаче, ала не се сдържа. В гърдите му се разля парлива болка и той посегна слепешком към Анна, вкопчи се в нея и даде воля на тъгата си, на гнева и на страха, които сякаш заличаваха всичко, което бе имало стойност за него.
И Анна не се отдръпна, даде му опора. Усещаше ръцете й, които го галеха по гърба, чуваше тихия й глас, който му казваше, че всичко ще се оправи.
Измина доста време, но в един миг се почувства по-добре, задиша по-спокойно, овладя се. Не съумя обаче да се откъсне от Анна, задържа я още малко в обятията си и осъзна колко добре му действа близостта й. Колко силно се нуждае от нея.
Когато най-сетне я пусна, припряно избърса сълзите от бузите си. Беше му неловко, че се е разплакал, но тъкмо отвори уста да каже нещо, когато Анна леко забарабани с юмруци по гърдите му.
— Сега да не вземеш да се извиняваш — предупреди го и едва доловимата усмивка, която заигра на устните й, го улучи право в сърцето.
— И ти си прекрасна, знаеш ли? — Нежно я помилва по мокрите от сълзи страни и за свое учудване усети, че се усмихва.
— Забрави да споменеш, че съм умна и хубава — отвърна сухо тя и извъртя самоиронично очи. — Но предвид извънредните обстоятелства по изключение ще проявя снизхождение.
Дейвид го напуши смях, напрежението в раменете му отслабна.
— Много любезно от твоя страна. Само че не съм забравил — рече и в мига, в който двамата се спогледаха ухилени, някой сякаш дръпна настрани завеса в съзнанието му. Внезапно си даде сметка, че казаното от нея е истина.
Ако тръгнеше за където и да било, нямаше да е без Анна. Тъй като животът му функционираше само с нея. Тя беше неговата опора. Неговата сродна душа. Неговата половинка. Открай време, въпреки четирите години разлика помежду им. Винаги си беше давал сметка, че тя означава много за него, ала чувството, което го завладя сега, бе ново и значително по-дълбоко. То не беше в състояние да затвори дупката, която бе пробила в живота му новината за неговия произход, но облекчи болката, изцели нещо вътре в него.
Все още не можеше да намери думи за чувството, затова просто я привлече в обятията си и я задържа така миг-два, целуна я по косата.
— Хайде да влезем — каза после и отвори вратата на параклиса, а навън се изля топлата примамлива светлина на свещите. — Трябва да вдигнем болния ти крак и да чакаме най-сетне да ни приберат.
Тайно се надяваше да не ги открият толкова скоро. При мисълта, че пак ще се срещне с баща си — след всичко, което вече знаеше — усети тежест в гърдите и обгърна по-плътно Анна, докато й помагаше да прекрачи прага и да докуца до вътрешността на параклиса.
36
— Стъмва се.
Бен посочи към пейзажа зад предното стъкло, където дърветата и храстите все по-бързо потъваха в здрача, щом излезеха от обсега на конусите на фаровете. А тъй като по тесните пътища, по които пътуваха, нямаше осветителни стълбове, видимостта им намаляваше с всяка изминала минута. Кейт също си даваше сметка за това, но не беше готова да го признае.
— Още се вижда достатъчно — заяви и продължи да кара без капка колебание.
Бен беше по-скептичен.
— Когато падне пълен мрак, търсенето ще стане безсмислено — настоя и за жалост беше прав. В провинцията безлунните нощи като предстоящата понякога бяха наистина черни и тогава щяха да намерят Анна и Дейвид само ако изникнеха на пътя пред тях. Не по-малка беше вероятността двамата да са се залутали някъде, откъдето не можеха да се измъкнат — да речем, в гората, покрай която караха в момента, или на друго непроходимо място, до което нямаше никакъв начин да се стигне с кола.
Това беше най-голямото притеснение на Кейт. Анна и Дейвид бяха превъзходни ездачи и беше направо необяснимо защо не се обаждаха. Ако единият беше паднал от коня, другият би могъл да доведе помощ. Но и досега си оставаха неоткриваеми, въпреки че от доста време насам ги търсеха на различни места. А това усилваше страха, че им се е случило нещо лошо.
— Ще спра чак като ги намерим — отсече Кейт само за да изясни намеренията си и допусна грешка, поглеждайки Бен. Както винаги, погледите им се вклещиха един в друг и тя за миг остана без дъх, взряна в сивите му очи, които държаха нейните в плен.
Чувстваше се отвратително и адски виновна, задето бе отстъпила пред молбата на Анна и изпратила пробата на Дейвид. И не стигаше това, ами и трябваше да се бори с чувствата си към мъжа, предизвикал целия този хаос.