С изключение на няколкото въпроса, които й зададе за обхвата на търсене, Бен не проронваше нито дума. Въпреки това тя не можеше да се абстрахира и за секунда от присъствието му, защото близостта им в колата й действаше опустошително. В един момент, когато понечи да превключи скоростта, ръката й случайно докосна неговата и този мимолетен физически контакт бе достатъчен, за да прескочи сърцето й. А когато погледите им се срещаха както сега, ставаше още по-зле, понеже пеперудите в стомаха й отново запърхваха и я изваждаха от равновесие.
Само дето в очите му вече не виждаше нищо познато. От време на време в тях сякаш проблясваше някаква искрица, ала угасваше още преди да я е изтълкувала, заменена от недоверието, с което я държеше на разстояние. Твърде ревниво пазеше ставащото в душата си, не й позволяваше да надникне в мислите му, а това невъобразимо я разстройваше.
С огромно усилие откъсна поглед от неговия и го насочи пак към пътя.
— Нямаше нужда да идваш — каза и сама долови упрека в гласа си. — Не съм те молила за това.
— Обаче съм тук — отвърна той. — И се питам какъв е смисълът да караме в тази тъмнина, след като дори не сме сигурни накъде са поели.
Не прозвуча гневно, а угрижено и с известна доза раздразнение, сякаш беше недоволен, че търсенето им е безуспешно.
— Ами тогава да вземем кучетата. — Идеята й хрумна изненадващо, беше само сламка, обаче Кейт бе готова да се хване за нея. — Предишният собственик на Лоси е бил ловец и тя се е справяла доста сносно като следово куче. Отдавна не го е вършила, но пък си струва да опитаме. Може би…
— В тъмното? А и изобщо не е сигурно, че Анна и Дейвид са някъде там. — Бен махна в знак на отказ. — Не вярвам да има някакъв резултат, освен че ще се потрошим, докато се провираме с фенерчета из шубраците.
Кейт му метна ядосан поглед. Защо винаги беше такъв ужасен реалист? Тя не искаше да се отказва от търсенето и не искаше да й се напомня, че на практика е безнадеждно, докато нямаше основания за противното или съществуваше някакъв шанс да открият Анна и Дейвид.
— Да имаш по-добра идея? — сопна му се в отговор. — Все пак не можем да…
— Внимавай!
Възклицанието на Бен я накара да насочи вниманието си пак към пътя и в последния момент да избегне сблъсъка с малката жълта кола, която изскочи с пълна газ иззад завоя.
Шофьорът явно съвсем не очакваше, че някой ще изникне срещу него, и рязко изви волана наляво. Кейт направи същото, изнесе се плътно до банкета, убедена, че мястото въпреки това няма да стигне. То обаче стигна, понеже двете коли се разминаха на милиметри, без да се допрат. За секунда Кейт мерна пътниците и като че ли различи на задната седалка Джаз Мур — или друго момиче със същата крещящо лилава коса. Минути по-късно старият воксхол нова, който така и не намали скоростта, се скри зад следващия завой.
Разтреперана и с биещо до пръсване сърце Кейт също продължи пътя си. Боже, на косъм беше! Няколко сантиметра по-вдясно и другата кола щеше да я блъсне…
— Спри!
Гласът на Бен прозвуча настойчиво и Кейт едва ли не с облекчение се подчини на заповедния му тон, спря ландроувъра на първото подходящо място — широка отбивка за полето.
Бен се беше обърнал назад и се взираше след колата, която отдавна вече бе изчезнала от полезрението им.
— Тази кола — измърмори. — Бих могъл да се закълна…
Нервно тръсна глава, понеже очевидно не можеше да се сети какво бе извикал в паметта му шофьорът камикадзе, и пак се обърна напред. В същия миг погледът му падна върху Кейт и Бен събра вежди.
— Всичко наред ли е?
Кейт вкопчи пръсти във волана и се вторачи пред себе си. Не можеше да го погледне, защото навярно щеше да избухне в сълзи или да направи някоя друга глупост. Например да се хвърли на врата му от облекчение, задето нищо не им се случи.
— Кейт?
Бен, явно разтревожен от мълчанието, сложи ръка на рамото й и тя внезапно усети как напрежението, на което бе подложена през цялото време, изби в гняв.
— Как може да ми задаваш такива въпроси? Точно ти? — каза и избута ръката му, стрелна го с искрящи от яд очи. — Не, вече нищо не е наред. Откакто дойде, всичко се обърна с главата надолу, но такъв беше планът ти, нали? — Сви ръце в юмруци, за да спре треперенето. — И всъщност защо искаш да намериш Дейвид? Нали държиш да причиниш страдания на Ралф, а нищо няма да го нарани по-дълбоко от загубата на Дейвид. Тъй като го обича. Той е добър баща и би бил такъв и за теб, стига да му дадеш шанс. Само че ти не желаеш да имаш нищо общо с него и предпочиташ да му навредиш. Така че не ме питай дали всичко е наред!