Разкопча предпазния колан при втория опит, после отвори вратата, заобиколи колата и изтича в нивата, граничеща с шосето, няколко пъти вдиша и издиша дълбоко, за да се успокои.
Зад гърба й хлопна автомобилна врата, чуха се приближаващите стъпки на Бен.
— Кейт…
— Недей! — Завъртя се като опарена и вдигна ръка да го спре, но той вече бе толкова близо до нея, че можеше да го докосне. Светлата му коса се открояваше на фона на смрачаващото се небе, обаче лицето беше в сянка и Кейт само предполагаше какво е изписано на него.
— Ако си имал намерение да направиш всички ни нещастни, успя. И можеш да се върнеш в Ню Йорк и…
Не успя да продължи, понеже той посегна към нея и я дръпна толкова поривисто към себе си, че тя едва не остана без дъх от уплаха. Ала устните му вече бяха покрили нейните и Бен я целуна грубо, почти я наказа с целувка, сякаш не желаеше да слуша повече упреците й. А в следващия миг всичко отстъпи пред горещото желание, което никой от двамата не бе в състояние да овладее.
Тялото престана да слуша Кейт и отказа да отблъсне Бен, въпреки че главата й го заповядваше, копнееше да го усети по-отчетливо, да бъде още по-близо до него. Затова простена, когато целувката му стана по-нежна и по-опияняваща и езикът му потъна дълбоко в гърлото й, предизвика я за страстен дуел и тя за броени минути лумна в пламъци. Вече нищо нямаше значение, само това, че той бе толкова близо до нея и тя отново го вкуси, че можеше да почувства колко силно я желае. Заля я вълна от облекчение, сякаш всичко отново беше наред, и Кейт напълно забрави защо не биваше да го целува.
В един момент — не можеше да каже дали са минали секунди или часове — Бен откъсна устата си от нейната. Все още прегърнати, двамата останаха така, задъхани, с устни на милиметри едни от други.
— Не искам да те направя нещастна, Кейт — изрече дрезгаво той и тя се взря в очите му, разкъсвана между онова, което все още я привличаше неудържимо към него, и всичко, което ги разделяше.
Искаше да му повярва, че говори сериозно, копнееше да се довери на топлото, блажено чувство, което я изпълваше, докато бе в обятията му. Ала нямаше как да погледне в душата му и съмненията, които за кратко бе потиснала, отново се промъкнаха в съзнанието й, пречеха й да изтласка от него мисълта защо двамата са тук, на полето във вечерния сумрак.
— Тогава защо постъпваш така? — попита. — Защо не даваш шанс на семейство Камдън? Предложението на Ралф е сериозно. Той наистина държи да те опознае и да ти се отплати за дългите години, в които не се е грижил за теб.
Бен затвори очи и Кейт усети как мускулите на ръцете му се напрегнаха. Сетне я отдръпна от себе си, а когато пак я погледна, тя видя враждебното му изражение.
— И той си въобразява, че някоя и друга любезност ще свърши работа? Че просто ще забравя какво е направил?
— Та ти изобщо не знаеш какво е станало тогава. Но би могъл да научиш. Ралф иска да започне отначало, подава ти ръка. Бен, той ти е баща. Това трябва да означава нещо за теб.
Направо не го разбираше. Вече беше един от семейство Камдън и те бяха готови да го приемат. Отново имаше близки. Как можеше с лека ръка да отхвърли такъв подарък?
Бен изсумтя и каза:
— Нямам баща.
— Но би могъл да имаш, стига да останеш тук.
Той повдигна ъгълчетата на устата си в усмивка, която обаче не достигна очите му.
— Повярвай, в Дарингам Хол съм желан точно толкова, колкото е била и майка ми навремето — каза, а наред с ледената непримирима ярост в гласа му Кейт долови и тъга.
За миг замълчаха и тя се запита дали не е прав. През вътрешния й взор изплува образът на Дейвид, а после и на лейди Илайза, на Оливия, на Тимъти. В момента в имението бушуваха смут и тревога и виновна за тях бе появата на Бен. Дали наистина щяха да го посрещнат с отворени обятия, както му представяше нещата Ралф?
— И какво ще правиш сега? — попита със свито сърце и напрегнато зачака отговора му. Какъвто и да беше, щеше да й бъде трудно да живее с истината.
Само че Бен мълчеше, загледан в слабата светлинка, която се забелязваше в окрайнината на гората оттатък полето.
— А всъщност какво е това отпред? — запита. — Там живее ли някой? Мислех си, че местността е безлюдна.
Кейт беше потънала в мисли и й трябваше малко време да се съсредоточи върху въпроса му. След това обаче изведнъж разшири очи и се вкопчи в ръката му.
— Господи, та това е параклисът! Църквата „Вси светии“!
Бен я погледна с известно недоумение.
— Е, и?
— Параклисът се използва много рядко, а по това време изобщо не се използва. Разбираш ли? Щом свети, значи може би там са…
— Анна и Дейвид — допълни Бен и енергично побутна Кейт обратно към колата. — Знаеш ли пътя?