Кейт кимна, макар че се позамисли. Сетне обаче се качи, запали ландроувъра и потегли.
Естествено, не беше изключено да е някой енориаш, проверяващ дали всичко в параклиса е наред. Но пък може би беше така дълго търсената следа, може би наистина бяха открили двамата. Тази мисъл накара Кейт да пришпори колата по тесните пътища.
Беше минало доста време от последното й ходене в параклиса, а и падналият здрач я затрудни да намери малката отбивка, водеща до него. И все пак броени минути по-късно Кейт спря на поляната пред църквицата.
Зад витражните прозорци се виждаше топла светлина и Кейт се затича натам с такава скорост, че в последните метри се спъна и едва не падна, разтвори със замах дебелата дървена врата.
— Дейвид? Анна? — извика, а щом зърна двамата, сгушени на една от пейките, от сърцето й падна огромен камък. — Слава богу, че сте тук!
Както изглеждаше обаче, двамата май нямаха належаща нужда от помощ, дори напротив. Неохотно се откъснаха един от друг, а на лицата им бе изписано едва ли не объркване — сякаш тъкмо бяха потънали в разговор или в мисли и сега трябваше да се върнат в действителността.
— Кейт!
Анна се усмихна, макар и слабо, когато миг по-късно прегърна Кейт. За разлика от нея Дейвид остана сериозен и ясно му личеше, че не е на себе си. Кейт беше сигурна, че е плакал. Значи Анна наистина му беше казала.
— И другите ви търсят… толкова се притеснихме — рече тя и тутакси съжали за казаното, защото Дейвид видимо трепна при думата „другите“.
Така й се искаше да го утеши. Ала нима в неговото положение имаше място за утеха? Сигурно му беше невъобразимо трудно да се справи със ситуацията и направо не й се мислеше какво ли щеше да стане, щом се върнеха в Дарингам Хол.
Но веднага след това смръщи чело, виждайки, че Дейвид помогна на Анна да стане от пейката. Явно тя не можеше да стъпи добре на крака си.
— Боже мой, да не си контузена? Какво се е случило?
Анна й разказа за падането и че конете са избягали, в един момент обаче млъкна и погледна към Дейвид, който вече не ги слушаше, а вместо това беше вперил очи в изхода на параклиса.
Където беше Бен.
Докато го наблюдаваше, Кейт усети присвиване под лъжичката. Не я беше последвал в параклиса, а бе останал на прага. Стоеше с ръце в джобовете и този път в позата му, в начина, по който гледаше към тях, нямаше и капка враждебност. По-скоро някакво изчакване, колебание. Все едно не беше сигурен какво всъщност търси тук.
— Бен ми помогна в търсенето — каза Кейт, когато двамата тръгнаха към него, но Дейвид не реагира, а просто застана срещу Бен, без да сваля очи от него.
Последва миг напрегнато мълчание, лицето на Дейвид издаваше вътрешната му борба. Сетне кимна на Бен, едва-едва и без да се усмихне.
— Благодаря.
Бен също кимна, обаче не отговори и остана на мястото си, докато другите продължиха към вратата. Когато Кейт го погледна въпросително, посочи към олтарното пространство.
— Ще изгася свещите — рече и й обърна гръб, толкова бързо, че не й даде възможност да прочете погледа му.
Двамата с Дейвид придружиха Анна до колата и й помогнаха да се качи отзад. Едва тогава Кейт се сети, че е забравила нещо много важно, и взе мобилния си телефон от предната седалка.
— Само да им съобщя набързо, че сме ви намерили — поясни и понечи да набере номера на Дарингам Хол, но Дейвид посегна към ръката й.
— Моля те, недей. — Погледна я умолително. — Не може ли просто да се върнем там?
Кейт не беше сигурна какво се крие зад молбата му. Дали се надяваше да пристигнат, преди другите да са се прибрали, за да забави още малко срещата с Ралф? Или се опасяваше от реакцията на Ралф, когато научеше от нея?
Или може би дори се боеше, че ще се наложи да му го каже лично?
Най-вероятно от всичко по малко, рече си Кейт, уловила трескавия му поглед. Достойни за възхищение бяха усилията му да запази самообладание. Е, тя можеше да му спести поне една от тревогите.
— Дейвид, той знае — продума тихо. — И се е поболял от тревога. Трябва да съобщя и на него, и на другите, че сте добре.
Дейвид я изслуша, но думите й ни най-малко не промениха покрусения му вид. Очевидно не повярва, че състоянието му има значение за Ралф. Поне прояви разбиране, че Кейт не може да чака повече.
— Добре, обади им се.
И сви рамене, седна до Анна отзад и хлопна вратата, сякаш в никакъв случай не искаше да чуе разговора на Кейт с Ралф.
— О, слава богу!
Гласът на Ралф потрепери, щом чу добрите новини, и въпреки облекчението в него се долавяше напрежението, на което бе подложен.
— Анна си е навехнала крака. Ще докарам двамата в имението — поясни Кейт и понечи да затвори, но Ралф я задържа на телефона.