Джон Кристоу се облегна назад. Вече беше свободен да се качи горе при Герда и децата, свободен от болести и страдания за цели два дни.
Все още обаче беше в плен на това особено нежелание да се раздвижи и на странната апатия, която сковаваше волята му.
Беше толкова уморен… уморен… уморен…
ГЛАВА IV
Във всекидневната на апартамента над лекарския кабинет Герда Кристоу се беше вторачила в овнешкото бутче.
Да го върне ли или да не го върне в кухнята, за да го претоплят?
Ако Джон се забави още малко, месото ще изстине и ще се втвърди, а това ще бъде ужасно.
Но от друга страна Джон трябва да се появи всеки момент, защото последната пациентка си беше вече отишла — ако изпрати яденето в кухнята, обедът ще закъснее, а Джон мразеше закъсненията „Нали знаеш, че идвам…“ Тя добре познаваше и се страхуваше от тоя тон, пропит от трудно сдържан гняв. Освен това месото ще прегори и ще изсъхне, а Джон мразеше такова месо.
Но той ненавиждаше и студено месо. Във всеки случай сега яденето беше добро. Объркана и отчаяна, Герда се колебаеше между двете възможности. Целият свят беше свил размерите си до едно изстиващо овнешко бутче.
От другата страна на масата дванадесетгодишният й син Терънс каза:
— Боровата киселина гори със зелен пламък, а натриевите соли — с жълт.
Герда разсеяно спря поглед върху квадратното му, осеяно с лунички лице. Нямаше представа за какво й говори.
— Знаеш ли това, мамо?
— Какво да знам, скъпи?
— За солите.
Разсеяният поглед на Герда потърси солницата. Добре поне, че тя беше на масата заедно с пипера. Миналата седмица Луис ги беше забравила и Джон се нервира. Все имаше по нещо, което…
— Това е химически тест — замечтано каза Терънс. — Страшно интересно, поне аз така смятам.
Деветгодишната Зена с хубаво, но малко глуповато лице, изхленчи:
— Искам да ям. Мамо, не може ли да започваме?
— Още малко, скъпа, трябва да изчакаме татко.
— Можем да започнем. Татко няма да забележи. Знаеш го колко бързо яде.
Герда поклати глава.
Да нареже ли месото? Но никога не можеше да запомни от коя страна трябва да започне. Сигурно Луис беше подредила правилно приборите до чинията, макар понякога да ги объркваше, а Джон толкова се нервираше, ако нещо не беше направено както трябва. Герда отчаяно си мислеше, че тя винаги върши нещата не както трябва О, боже, сосът изстива и се покрива с коричка. Той сигурно ще се върне всеки момент.
Мислите й безрадостно се блъскаха като животно в клетка.
Долу в кабинета Джон Кристоу продължаваше да седи неподвижно зад бюрото си. Знаеше, че обядът е готов и го очакват, но волята му беше скована и той просто не можеше да направи усилието да стане.
Сан Мигел… синьо море… сладкия дъх на мимоза… алени цветове сред зеления гъсталак… горещото слънце… безразсъдна любов и болката…
„Не това, за бога. Никога вече! Това е минало…“ — подскачаха мислите в главата му.
Изведнъж му се прииска да не беше срещал Вероника, да не беше се женил за Герда и никога да не беше виждал Хенриета.
Мисис Грабтри е по-добра от всички тях. Спомни си за тежкия следобед миналата седмица. Резултатите от новите изследвания бяха толкова добри. Тя вече можеше да понася по-големи дози. Но изведнъж токсичността рязко скочи и резултатите от следващата проба вече бяха отрицателни.
Задушаващата се старица го гледаше със зъл, нетрепващ поглед.
„Имаш ме за морско свинче, а, драги? Правиш си опитите с мен.“
„Мъча се да те излекувам“ — бе й се усмихнал той.
„Пак с твоите номера значи! — изведнъж и тя му се бе усмихнала широко. — Няма значение. Продължавай, докторе, господ да те благослови. Все някой трябва да е пръв, нали така? Като бях малка, отидох да ми накъдрят косата. Тогава не беше като сега. Приличах на негърка. Не можех да прекарам гребен, но все пак се забавлявах. И ти можеш да се забавляваш с мен, докторе. Ще изтърпя.“
„Зле се чувствуваш, нали?“ — Ръката му беше на пулса й. Неговата жизнена енергия течеше към задъхващата се старица на леглото.
„Ужасно. Май наистина не стана както го беше намислил. Нищо. Ти не се притеснявай. Мога да издържа още много.“
Доктор Кристоу одобрително й бе казал: „Чудесна си. Бих желал всичките ми пациенти да са като теб.“
„Искам да се оправя — там е работата. Искам да се оправя. Майка ми живя до осемдесет и осем, баба ми хвърли топа на деветдесет. Ние в нашето семейство живеем дълго.“
Тръгнал си бе отчаян, разкъсван от съмнения и несигурност. Беше уверен, че е на прав път. Къде беше сгрешил тогава? Как да понижи нивото на токсичност, да запази хормоналното съдържание и в същото време да неутрализира пантратина?