Било е прекалено самонадеяно от негова страна да реши, че е преодолял всички трудности.
И тогава, на стълбите на „Св. Кристофър“, внезапно го бе обзело безнадеждно изтощение. Обхвана го някаква омраза към безкрайната, мудна, досадна клинична работа. Сети се за Хенриета или по-скоро за нейната свежа и здрава красота, която излъчваше жизненост и за слабия дъх на иглики, който излъчваха косите й.
Обади се вкъщи, за да каже, че се налага да се забави и веднага се отправи към Хенриета. Влезе в ателието й и я сграбчи в прегръдките си, притискайки я със сила непозната до този момент в отношенията им.
В очите й се мярна учудване. Тя се освободи от ръцете му и отиде да направи кафе, като му задаваше несвързани въпроси. Попита го дали е дошъл направо от болницата.
Не му се говореше за това. Искаше да прави любов с Хенриета и да забрави, че на този свят съществуват болницата, мисис Грабтри, синдромът на Риджуей и всичко останало.
Ала, макар и отначало с неохота, а после по-отзивчиво, той започна да отговаря на въпросите й. След малко вече крачеше напред-назад и изливаше потоци от научни обяснения и догадки. Един-два пъти бе спирал, опитвайки се да й обясни по-просто:
„Разбираш ли, трябва да се получи реакция…“
Хенриета го бе прекъснала:
„Да, да, пробата трябва да е положителна. Разбирам те. Продължавай.“
Той рязко я бе попитал:
„Откъде знаеш за пробата?“
„Взех една книга.“
„Каква книга? От кого?“
Тя му бе посочила етажерката. Джон изсумтя с пренебрежение.
„Скобел? Скобел не става. Принципите му не са издържани научно. Виж какво, ако искаш да четеш, недей…“
Тя не го бе оставила да се доизкаже.
„Исках да разбера само някои от термините, които използуваш, за да не се налага да ми обясняваш всеки път. Продължавай. Слушам те.“
„Добре — несигурно бе промълвил той. — Но запомни, че Скобел е несериозен.“
След това продължи да говори, близо два часа и половина Разглеждаше спънките, анализираше възможностите, нахвърляше възможните теории. Почти не усещаше присъствието на Хенриета, ала когато го бе обземало колебание, нейният остър ум го насочваше към правата пътека, предугаждайки онова, което той се колебаеше да изложи. Умората беше изчезнала. На нейно място отново бе дошла вярата. Прав беше, основната му хипотеза беше правилна, съществуваха начини, при това повече от един начин, да се пребори с токсичните симптоми.
Изведнъж се бе почувствувал изчерпан. Вече всичко му беше ясно. На другата сутрин щеше да се обади на Нийл, за да му каже да смеси двата разтвора и да опита по този начин. Точно така! Няма да се предаде!
„Уморен съм — внезапно бе изрекъл той. — Господи, колко съм уморен.“
Бе се хвърлил на леглото, заспивайки като мъртъв. Когато се събуди, вече беше сутрин. Хенриета приготвяше чай и му се усмихваше.
„Не стана точно както го бях намислил“ — бе отвърнал на усмивката й той.
„Има ли значение?“
„Не, не. Ти си прекрасен човек, Хенриета — Погледът му се насочи към етажерката с книги. — Ако се интересуваш от тези неща, ще ти дам точно това, от което имащ нужда“
„Не се интересувам от тези неща, Джон. Интересуваш ме само ти.“
„Не бива да четеш Скобел — бе казал той, разлиствайки книгата — Той е шарлатанин.“
Хенриета се бе разсмяла. Той не можеше да проумее защо възраженията му срещу Скобел толкова я забавляват. Именно това понякога го плашеше в Хенриета Смущаваше го мисълта, че тя е в състояние да му се смее. Не беше свикнал на такова отношение. Герда го приемаше напълно сериозно. Вероника никога не беше мислила за някои друг, освен за себе си. А Хенриета отмяташе глава назад, присвиваше очи и го поглеждаше нежно и насмешливо, като че ли му казваше: „Я да огледам тази смешна личност, наречена Джон… Я да се отдръпна и хубавичко да го огледам…“ По същия начин тя разглеждаше и собствените си творби или някоя картина — съвсем безпристрастно и от разстояние. Това не му допадаше. Искаше му се Хенриета да мисли само за него и никога да не се отдалечава („Точно това не ти допада в Герда, нали?“ — отново се обади едно лукаво гласче вътре в него.) Всъщност желанията му бяха абсолютно непоследователни и лишени от всякаква логика. Просто не знаеше какво иска.
(„Искам да си отида у дома.“ Какъв абсурден израз. Не означаваше нищо.)
Още малко и той ще напусне Лондон и ще забрави за всички болни с тяхната кисела миризма… Ще вдъхва дълбоко горския въздух и мекия аромат на влажната есен… Дори самото движение на колата ще го успокоява, ще го успокоява нейното плавно и безметежно ускоряване.
Изведнъж се сепна от мисълта, че няма да е точно така, защото той си беше изкълчил китката и Герда щеше да шофира, а Герда бог да я пази, така и не се научи да кара кола. Всеки път, когато тя сменяше скоростите, той стискаше зъби, за да не изтърве някоя дума, защото от горчив опит знаеше, че само да продума и ставаше още по-лошо. Никой не успя да научи Герда как да сменя скоростите, дори Хенриета. Беше се обърнал към Хенриета за помощ, защото вярваше, че ентусиазмът й ще свърши по-добра работа, отколкото негова раздразнителност.