Хенриета обичаше колите. Тя говореше за коли с онази поетичност, която другите хора посвещават на пролетта или на първите снежинки.
„Не е ли прекрасен, Джон? Мърка като котарак. (За Хенриета колите винаги бяха в мъжки род.) Ще изкачи Бейл Хил на трета, без да се замисли. Върви като часовник, чуваш ли?“ Един ден той бе избухнал яростно: „Не мислиш ли, че можеш да отделиш малко внимание и на мен и да забравиш поне за секунда проклетата си кола?“
После се срамуваше от избухванията си. Те идваха като гръм от ясно небе дори за него.
Същото беше и с работата й. Той съзнаваше, че творбите й са добри. Възхищаваше им се и същевременно ги мразеше.
За това избухна и най-ожесточеният им спор. Един ден Герда му бе казала:
„Хенриета ме помоли да й позирам.“
„Какво? — По-късно осъзна, че изумлението му никак не е било ласкателно. — Ти да й позираш?“
„Да. Смятам утре да прескоча до ателието й.“
„Че за какво си й притрябвала?“
Да, не беше проявил и елементарна любезност, но за щастие Герда не забеляза нищо. Изглеждаше много доволна.
Той веднага заподозря Хенриета в неискреност — вероятно Герда сама беше загатнала за желанието си да й позира или нещо такова.
Минаха десетина дни и Герда тържествуващо му показа една малка гипсова статуетка. Не беше лоша, всъщност технически беше майсторски изпипана като всички останали работи на Хенриета. Представляваше една идеализирана Герда, а самата Герда беше много доволна.
„Очарователна е, нали, Джон?“
„Хенриета ли я направи? Не, не, нямах предвид това. Само се чудех откога е започнала да прави такива статуетки.“
„Съвсем различна е от нейните абстрактни творби, разбира се, но на мен много ми харесва. Наистина много ми харесва.“
Той не бе казал нищо повече — не искаше да разваля удоволствието на Герда. Но при първата възможност бе повдигнал въпроса пред Хенриета:
„Защо си направила тази глупава играчка на Герда? Не ти подхожда. Обикновено държиш на тези неща.“
Хенриета бавно му бе отвърнала:
„Не мисля, че е лоша. На Герда й хареса“
„Герда беше очарована. Не съм и очаквал друго. Тя не прави разлика между изкуство и обикновена фотография.“
„Това не е лошо изкуство, Джон. Само една непретенциозна статуетка“
„Ти обикновено не си губиш времето с такива работи…“
Той рязко бе млъкнал, вторачвайки се в една дървена фигура.
„Какво е това?“
„За Международната група. «Богомолка», от круша.“
Тя го бе наблюдавала изпитателно. Той се бе вторачил в скулптурата и изведнъж вените на врата му изпъкнаха и той се обърна към нея вбесен:
„Значи за това ти трябваше Герда? Как смееш?“
„Чудех се дали ще…“
„Дали ще забележа ли? Разбира се, че ще забележа. Ето я Герда.“ — Той постави пръст върху шията на Богомолката.
Хенриета бе кимнала.
„Да бяха ми нужни раменете и врата, покорното навеждане и хрисимия поглед. Възхитително!“
„Възхитително ли? Виж какво, Хенриета, аз не съм съгласен. Ще оставиш Герда на мира.“
„Герда никога няма да разбере. Никой няма да знае. Герда няма да види себе си в тази фигура, нито някой друг. А и това не е Герда. Просто е Никой.“ „Но аз я познах, нали?“
„Ти си различен, Джон. Ти усещаш нещата.“
„Такова нахалство! Хенриета, аз няма да ти позволя! Няма! Не разбираш ли, че това е непростимо?“
„Наистина ли?“
„Ти не разбираш ли? Не можеш ли да го почувствуваш? Къде остана твоята обичайна чувствителност?“
Хенриета бавно му бе отговорила:
„Джон, ти не разбираш. И не мисля, че някога ще разбереш… Не знаеш какво означава да искаш нещо, да го търсиш ден след ден — линията на врата, мускулите, ъгъла на преклонената глава, тежката заобленост на челюстта. Търсех ги, копнеех за тях всеки път, когато виждах Герда. И накрая ги получих!“
„Това е безскрупулно!“
„Да предполагам, че това е думата. Но когато желаеш нещо по този начин, просто трябва да си го вземеш.“
„Това значи, че не даваш пукната пара за другите. Не ти пука за Герда…“
„Не ставай глупав, Джон. Точно затова направих статуетката — за да я зарадвам. Аз не съм лишена от човешки чувства!“
„Напротив, лишена си!“
„Мислиш ли, но честно, че Герда някога ще се познае?“