Джон се бе насилил да се обърне към дървената фигура. За пръв път гневът му отстъпи пред неподправения му интерес. Странна смирена фигура, която се прекланяше пред скрито божество; плахо повдигнато лице, сляпо, нямо и обречено; фигурата въздействуваше силно с фанатичността, която се излъчваше от нея… Той бе казал:
„Създала си нещо ужасяващо, Хенриета“
Хенриета леко бе потръпнала:
„Да мислех си го…“
Джон бе продължил рязко:
„Към кого гледа? Кой е застанал пред нея?“
Хенриета се бе поколебала и отговори с една особена нотка в гласа:
„Не зная, но мисля, че гледа към теб, Джон.“
ГЛАВА V
В трапезарията Тери направи още едно научно изказване:
— Оловните соли се разтварят по-добре в студена вода отколкото в гореща. Ако добавиш калиев йодид, тогава се утаява оловен йодид, който е жълт на цвят.
Той погледна очаквателно към майка си, но не се надяваше, че тя ще му обърне внимание. Според Терънс родителите непрекъснато те разочароваха.
— Знаеше ли го това, мамо?
— Нищо не разбирам от химия, скъпи.
— Би могла да го прочетеш в учебника — отбеляза Терънс с леко натъжен глас.
Герда остана глуха за вълненията на сина си. Тя беше изцяло в плен на мъчителното безпокойство, което не я напускаше от самото ставане. А това, че трябваше да прекара края на тази ужасна седмица със семейство Ангкател, вече й идваше твърде много. За нея гостуването в имението Холоу беше същински кошмар. Винаги се чувствуваше объркана и жалка. Най-много се боеше от Луси Ангкател — тя говореше несвързано, не довършваше изреченията си и правеше толкова явни опити да любезничи с нея, че Герда се ужасяваше. И другите не бяха по-добри. За Герда това бяха два дни истинско мъчение, което трябваше да понесе заради Джон.
Докато се протягаше тази сутрин, Джон бе казал с явно удоволствие:
„Чудесно е, че ще прекараме почивните дни извън Лондон. Ще ти се отрази добре. Точно от това имаш нужда, Герда.“
Тя се бе усмихнала механично, отвръщайки смело:
„Ще бъде чудесно.“
Очите й бяха пребродили спалнята с нещастен поглед, кремавите тапети на черти, с черно петно точно до гардероба, махагоновата тоалетна масичка с нейното огледало, което стърчеше малко напред, свежия син цвят на килима, акварелите с езера от Лейк Дистрикт — все познати и близки вещи, които нямаше да види чак до понеделник.
Вместо това, утре сутринта камериерката щеше да дойде в чуждата спалня с кокетен поднос чай, който да остави край леглото, щеше да вдигне щорите, а след това щеше да подреди дрехите й — това винаги я беше карало да се изчервява от неудобство. И пак ще си повтаря успокоително: „Само още една сутрин“. Все едно, че е на училище и брои дните.
Герда не беше щастлива в училище. Там се бе чувствувала още по-неуверена. У дома беше по-добре. Всъщност дори и у дома не беше много хубаво. Всички бяха по-умни и по-съобразителни от нея. Нетърпеливите им, макар и не груби забележки, отекваха в ушите й като гръмотевици. „Герда, побързай!“ „Колко си непохватна, дай на мен!“ „Не оставяйте това на Герда — има да я чакаме!“ „Герда нищо не разбира…“
Не можеха ли да проумеят, че така ставаше още по-мудна и по-глупава? Бе се чувствувала все по-зле и по-зле, пръстите й губеха и малкото сръчност, която имаха, все по-продължително се вторачваше в този, който й говореше.
Докато един ден най-неочаквано бе открила спасителен изход, който се превърна и в нейното тайно оръжие.
Стана още по-мудна, а обърканият й поглед блуждаеше повече от преди. Когато отново я подканяха нетърпеливо: „Хайде, Герда, толкова ли си глупава, че да не можеш разбереш какво ти говоря?“ — тя само се усмихваше в себе си… Защото не беше толкова глупава. Много често, когато само се преструваше, че не разбира, в действителност разбираше всичко много добре. И често съвсем съзнателно демонстрираше мудност и с усмивка оставяше нечии припрени пръсти да отмъкнат работата й.
Неподозирано от никого, едно скрито чувство на превъзходство топлеше душата й. Това, което преди я измъчвало, сега започна да я забавлява. Наистина беше забавно да знаеш повече, отколкото предполагат околните, да можеш да правиш неща, за които никой да не подозира. Имаше и още едно преимущество, което бе осъзнала също така внезапно — често пъти някой друг вършеше нещата вместо теб. А това, разбира се, ти спестява много неприятности. И в края на краищата, щом хората свикват да ти вършат работата, следователно нямаха възможност да разберат, че ти би я свършил зле — и кръгът се затваря, но вече без усещането, че ти си глупачката.
(Но Герда се страхуваше, че това няма да й помогне със семейство Ангкател — те бяха толкова напред, че човек просто не можеше да ги стигне. Колко много ги мразеше! На Джон обаче му харесваше там. Прибираше се у дома по-малко уморен, а понякога и по-малко раздразнителен.)