Скъпият Джон! Той беше просто чудесен. Всички мислеха така. Толкова способен лекар и ужасно любезен с пациентите. Направо се съсипваше, а отделяше и толкова много време на болните в отделението, при това без да печели кой знае какво. Джон беше толкова безкористен, толкова благороден.
Тя знаеше от самото начало, че Джон е изключителен и че ще стигне върха. Можеше да се ожени къде по-сполучливо, но избра нея. Не обръщаше внимание, че тя е мудна, глуповата и не много хубава. „Аз ще се грижа за теб. Не се тревожи за нищо. Ще се грижа за теб, Герда“ — беше й казал тогава с глас, в който тя бе почувствувала истинска сила. Точно такъв трябва да бъде един мъж. Колко е хубаво, че Джон беше избрал нея.
С почти умолителна усмивка, която го правеше страшно привлекателен, той й бе казал: „Аз обичам да постигам своето, нали ме разбираш, Герда?“
Е, в това нямаше нищо лошо. Тя винаги се стараеше да му се подчинява във всичко. Дори напоследък, когато беше толкова труден и изнервен — като че ли нищо вече не можеше да го зарадва. Пък и тя сякаш не можеше да свърши нищо както трябва. Но човек не можеше да му се сърди. Джон беше толкова зает, толкова много се раздаваше…
О, боже, това бутче! Трябваше да го изпрати обратно в кухнята. Джон още никакъв го няма. Защо не можеше поне веднъж да вземе правилно решение? Отново се почувствува измъчена и злочеста. Проклетото бутче! И тези ужасни Ангкателови! Остра болка прониза слепоочията й. О, боже, пак едно от ужасните й главоболия. Джон винаги се притесняваше, когато я боли главата, но не й даваше никакво лекарство, въпреки че би било толкова лесно — нали е лекар. Вместо това я съветваше просто да не мисли за главоболието си. „Няма смисъл да се тровиш с лекарства. По-добре се разходи.“
Бутчето! Герда се взираше в него и чувствуваше как думата пулсира болезнено в главата й: „Бутчето, БУТЧЕТО, БУТЧЕТО…“
Сълзи на самосъжаление напълниха очите й. „Защо никога нищо не мога да направя като хората?“
Терьнс погледна майка се, след това яденето и си помисли: „Защо пък ние да не обядваме? Колко са глупави възрастните. Нямат капчица здрав разум.“
А на глас внимателно каза:
— Ние с Никълъс Майнър смятаме да си направим нитроглицерин в тяхната градина. Те живеят в Стретъм.
— Така ли, скъпи. Ще бъде много хубаво — отвърна Герда. Все още имаше време. Ако сега повика Луис и й поръча да отнесе бутчето в кухнята…
Терънс я погледна с любопитство. Той инстинктивно, усещаше, че произвеждането на нитроглицерин не е от заниманията, които родителите биха поощрили. С върховно лукавство той беше подбрал момента, в който имаше шанс да обяви намеренията си безнаказано. Очакванията му се оправдаха. Ако по-нататък се вдигнеше шум — в смисъл, че свойствата на нитроглицерина се проявят прекалено очевидно — той щеше да възкликне с оскърбено достойнство: „Но нали казах на мама!“
Независимо от това, се чувствуваше малко разочарован.
„Дори мама — разсъждаваше той — би трябвало да знае за нитроглицерина.“
Той въздъхна. Изведнъж го обзе чувството на огромна самота, каквато само децата могат да изпитат. Баща му никога нямаше време да го изслуша, майка му не проявяваше никакъв интерес, а Зена беше просто още дете.
Толкова много страници, пълни с интересни химически опити. И кой обръщаше внимание? Никой!
Тряс! Герда подскочи. Това беше вратата на кабинета на Джон. Сега Джон се качваше тичешком по стълбите.
Джон Кристоу нахлу в стаята, а заедно с него и специфичната атмосфера на концентрирана енергия, която обикновено носеше със себе си. Беше в добро настроение, гладен и нетърпелив.
— Боже господи — възкликна той, докато енергично прекара ножа през стоманеното острило. — Как мразя болни хора!
— О, Джон — укорително каза Герда. — Не говори така. Могат да сметнат, че наистина си го мислиш.
Тя лекичко кимна с глава към децата.
— Точно това мисля — потвърди Джон Кристоу. — Никой не трябва да боледува.
— Татко се шегува — обърна се Герда към Терънс.
Терънс наблюдаваше баща си с безпристрастното внимание, с което подхождаше към всичко.
— Не мисля, че се шегува — рече той.
— Ако мразеше болни хора, нямаше да станеш лекар, скъпи — леко се засмя Герда.
— Точно това е причината — каза Джон Кристоу. — Няма лекар, който да обича болестите. Боже господи, това месо е студено като камък. Защо, по дяволите, не го върна в кухнята да го стоплят?