— Ами, не знам, скъпи. Мислех, че ще дойдеш всеки момент…
Джон Кристоу натисна ядосано звънеца. Луис веднага се появи.
— Свали това долу и кажи на готвачката да го стопли — каза рязко той.
— Да, сър — Луис малко безочливо успя да вложи в тези напълно безобидни думи мнението си за господарката, която можеше да седи до масата и да гледа как месото изстива.
Герда продължи несвързано:
— Скъпи, толкова съжалявам, вината е моя, но виж, първо си помислих, че ще дойдеш всеки момент, а след това си казах, че ако го изпратя в кухнята…
Джон я прекъсна нетърпеливо:
— Има ли някакво значение? Не е важно. Да не го правим на въпрос, излишно е.
След това попита:
— Колата тук ли е?
— Мисля, че да. Коли я поръча.
— Тогава обядваме и тръгваме веднага.
По Албърт Бридж, си мислеше той, после над Клапъм Комън, напряко покрай Кристъл Палъс, Кройдън, Пърли Уей, няма да влиза в главния път, ще вземе дясното отклонение по Медърли Хил, по Хавърстон Ридж, веднага надясно от околовръстното шосе, през Кормъртън и вече нагоре по Шовъл Даун — дърветата са вече позлатени, короните им са под теб, мекия аромат на есента — тогава преваля хълма и се спуска надолу.
Луси и Хенри… Хенриета…
Не беше виждал Хенриета от четири дни. Последния път, когато я видя, беше много ядосан. Тя го бе гледала по този особен начин. Не разсеяно или невнимателно — той дори не можеше да го опише — а сякаш гледаше нещо, което не беше там, нещо (и това беше основният проблем), което не беше Джон Кристоу!
Той си каза: „Зная много добре, че тя е скулптор. Зная, че е талантлива. Но, по дяволите, не може ли да забрави за работата си поне за малко? Не може ли понякога да мисли само за мен и за нищо друго?“
Това не беше честно. Знаеше, че не е честно. Хенриета много рядко говореше за работата си — посвещаваше й много по-малко внимание от другите художници, които познаваше. Само в много редки случаи, тя се вглъбяваше в някакъв свой вътрешен свят и това нарушаваше нейния иначе неподправен интерес към Джон Кристоу. Но колкото и редки да бяха тези случаи, те винаги предизвикваха бурния му гняв.
Веднъж рязко й бе казал, почти я бе нападнал:
„Ще се откажеш ли от работата си, ако те помоля?“
„От какво?“ — топлият й глас беше изпълнен с изненада.
„От всичко това“ — Той бе обгърнал с жест цялото ателие, помисляйки си веднага: „Глупак! Защо й задаваш такива въпроси?“ Но в себе си бе продължил да настоява: „Искам да го каже! Да каже. — Разбира се. Без значение дали го мисли наистина или не. Нека само да го каже. Нужно ми е спокойствие.“
Тя обаче бе помълчала продължително, гледайки унесено и замечтано. Дори малко се бе намръщила. След това бавно му бе отговорила:
„Предполагам — да. Ако наистина се налага“
„Да се налага? Какво имаш предвид с това да се налага?“
„Не съм сигурна какво точно имам предвид, Джон. Налага се, така както понякога се налага ампутация.“
„Още малко и ще го изкараш хирургическа операция!“
„Ти си ядосан. Какво очакваше да ти кажа?“
„Знаеш много добре. Достатъчна ми беше само една думичка — Да. Защо не можещ да ми я кажеш? Казваш достатъчно много неща на хората, само за да ги зарадваш, без значение дали са истина или не. Защо не постъпиш така и с мен? Защо, за бога, не зарадваш и мен?“
И отново тя малко бе позабавила отговора си:
„Не знам… наистина не знам, Джон. Не мога — това е. Просто не мога.“
Той бе закрачил из стаята. След няколко минути отново се обърна към нея:
„Хенриета, ти ме подлудяваш. Винаги съм с чувството, че нямам никакво влияние върху теб.“
„А защо искаш да имаш?“
„Не знам. Но искам.“
Той се хвърли на един стол.
„Искам да съм най-важният за теб.“
„Ти си, Джон.“
„Не. Ако умра, първото нещо, което ще направиш със сълзи в очите, е да започнеш да моделираш някаква проклета скърбяща жена или някакъв друг символ на скръбта“
„Не знам. Всъщност — да, може би ще направя точно това. Ужасно е.“
Тя го бе изгледала с изумен поглед.
Пудингът беше прегорен. Кристоу повдигна вежди многозначително и Герда започна притеснено да се извинява:
— Толкова съжалявам, скъпи. Не мога да разбера защо стана така. Аз съм виновна. Дай на мен горното, а ти вземи другото.
Пудингът беше загорял, защото той, Джон Кристоу, беше седял в кабинета си да мисли за Хенриета и за мисис Грабтри и да се отдава на смешни носталгични спомени за Сан Мигел. Вината беше негова. Беше идиотско от страна на Герда да се изкарва виновна и вбесяващо да иска да яде изгорялото. Защо винаги трябва да се прави на мъченица? Защо Терънс го е зяпнал така? Защо Зена непрекъснато подсмърча? Защо, дявол да го вземе, всички толкова много го дразнят?