Гневът му се изля върху Зена:
— Защо не си издухаш носа?
— Струва ми се, че е малко настинала, скъпи.
— Нищо й няма. Вечно мислиш, че са болни. Много е добре.
Герда въздъхна. Не можеше да проумее защо един лекар, който цял живот лекува другите хора, се отнася с такова безразличие към здравето на собственото си семейство. Той винаги отхвърляше с насмешки всеки намек за болест.
— Кихнах осем пъти преди обяд — каза Зена, изпълнена със съзнание за собствената си значимост.
— Кихаш от горещината — каза Джон.
— Не е горещо. Термометърът в коридора показва 12 градуса — заяви Терънс.
Джон се изправи.
— Свършихме ли с обяда? Добре, хайде да тръгваме. Готова ли си, Герда?
— Само минутка, Джон. Имам да сложа някои неща в багажа.
— Можеше да го направиш предварително. Какво прави цяла сутрин?
Той напусна стаята вбесен. Герда се беше забързала към спалнята. Притеснението й щеше да я направи още по-бавна. Не можеше ли да се подготви досега? Неговият куфар отдавна беше готов и стоеше в преддверието. Защо, по дяволите…
Зена се завтече към него, като стискаше в ръце тесте омазани карти.
— Искаш ли да ти гледам на карти, татко? Вече предсказах бъдещето на мама, на Тери, на Луис, на Джейн и на готвачката.
— Добре.
Чудеше се още колко ще се мотае Герда. Искаше да се махне от тази ужасна къща, от тази ужасна улица и от този град, пълен с пъшкащи и подсмърчащи болни хора. Искаше да отиде в гората с окапалите влажни листа, при Луси Ангкател с нейната чаровна възвишеност, която те караше да мислиш, че е безплътна.
Зена важно нареждаше картите.
— Това в средата си ти, татко — поп купа. Този, на когото гледаме, е винаги поп купа. Сега нареждам другите карти. Трябва да се поставят обратно. По две вляво и вдясно от тебе, сега една над главата ти — тя има сила върху теб — и една под краката ти — ти имаш сила върху нея. А тази поставяме върху тебе, да те покрие. Сега — Зена пое дълбоко дъх — обръщаме картите. Вдясно от теб лежи дама каро, много близо.
„Хенриета“ — помисли си той и сериозността на Зена го развесели.
— Следващата е вале спатия — някакъв кротък млад мъж. Вляво лежи осмица пика — това означава скрит враг. Ти имаш ли скрити врагове, татко?
— Не знам да имам.
— Отдолу е дама спатия — някаква възрастна дама.
— Лейди Ангкател — каза той.
— Ето сега какво лежи на главата ти и има сила върху теб — дама купа.
„Вероника — веднага си помисли той. — Какъв глупак съм! Та Вероника вече не означава нищо за мен.“
— А тази е в краката ти и ти имаш сила върху нея — дама спатия.
Герда влезе забързано в стаята.
— Готова съм, Джон.
— Мамо, почакай малко. Сега гледам на татко. Остава последната карта, тази, която лежи върху него.
Лепкавите пръсти на Зена чевръсто обърнаха картата. Тя ахна.
— О, асо пика! Това обикновено означава смърт, но…
— Майка ти ще прегази някой, докато излизаме от Лондон — каза Джон. — Хайде, Герда. Довиждане на вас двамата. И да слушате.
ГЛАВА VI
B събота Мидж Хардкасъл слезе от спалнята си към единадесет часа. След закуската в леглото си беше почела малко, после отново позадрямала и едва тогава бе станала.
Беше чудесно да помързелуваш така. Тази почивка й дойде точно навреме! Несъмнено мадам Алфреж здравата й беше опънала нервите.
Тя пристъпи прага и приятното есенно слънце я огря. Сър Хенри Ангкател седеше навън и четеше „Таймс“. Той я погледна и й се усмихна. Беше много привързан към Мидж.
— Здравей, скъпа.
— Май доста закъснях?
— Е, не си пропуснала обяда — с усмивка отговори сър Хенри.
Мидж седна до него и с въздишка каза:
— Колко е хубаво тук.
— Изглеждаш посърнала.
— О, добре съм. Прекрасно е да си някъде, където няма дебелани, които се опитват да се напъхат в дрехи с няколко номера по-малки!
— Трябва да е ужасно! — Сър Хенри замълча, погледна часовника си и каза: — Едуард пристига с влака в 12 и четвърт.
— Така ли? — Мидж също замълча и продължи: — Не съм виждала Едуард много отдавна.
— Същият си е. Много рядко напуска Ейнсуик, за да ни види.
„Ейнсуик — повтори на ум Мидж. — Ейнсуик!“ Нещо я прободе в сърцето. Прекрасните дни в Ейнсуик. Месеци наред очакваше нетърпеливо гостуванията си там. „Заминавам за Ейнсуик.“ По цели нощи лежеше будна и мислеше за Ейнсуик. И накрая идваше големият ден! Гаричката, на която големият лондонски експрес спираше само ако се обадиш на кондуктора. Чакащият Даймлер. Пътуването, последният завой през портата, прекрасните гори от двете страни на пътя и накрая — къщата — голяма, бяла и приветлива. И старият чичо Джефри със закърпеното сако от туид.