„А сега, младежи, забавлявайте се.“ И те се забавляваха. Хенриета пристигаше от Ирландия. Едуард — от Итън. Тя самата идваше от мрачния индустриален град на север. Струваше й се, че това е раят.
И винаги се въртеше около Едуард. Той беше висок, изтънчен, малко свенлив и винаги много мил. Никога не й обръщаше кой знае какво внимание, защото Хенриета беше там.
Едуард беше толкова скромен, че приличаше повече на гост. Веднъж Мидж се бе сепнала, когато Тремлет, главният градинар, каза:
„Един ден мистър Едуард ще бъде господарят тук.“
„Но защо той, Тремлет? Той не е син на чичо Джефри.“
„Той е наследникът, мис Мидж. Мис Луси е единствена дъщеря на мистър Джефри, но не може да го наследи, защото е жена, а мистър Хенри, за когото тя се омъжи, е само втори братовчед. Не е толкова близък като мистър Едуард.“
И сега Едуард живееше в Ейнсуик. Живееше много усамотено и рядко го напускаше. Понякога Мидж се питаше дали Луси обръща внимание на това. Тя като че ли никога не обръщаше внимание на нищо. Все пак Ейнсуик беше нейният дом, а Едуард — само първи братовчед и то повече от двайсет години по-млад от нея. Баща й, старият Джефри Ангкател, е бил известна личност в графството. Бил е и доста заможен, като голяма част от богатството му сега принадлежеше на Луси, така че Едуард беше сравнително беден. Разбира се, той разполагаше с достатъчно средства да поддържа къщата, но, общо взето, това беше всичко.
Не че Едуард обичаше да живее разточително. Известно време беше на дипломатическа служба, но след като наследи Ейнсуик, се оттегли и отиде да живее там. Интересите му бяха предимно литературни — колекционираше първи издания и от време на време пишеше малко неуверени иронични статии за неизвестни литературни списания. До момента беше направил три предложения за женитба на Хенриета Савърнейк, своята втора братовчедка.
Мидж седеше под есенното слънце и размишляваше. Не можеше да реши дали се радва на предстоящата си среща с Едуард или не. Въпросът не беше в това дали го беше забравила. Човек като Едуард не можеше да бъде забравен просто така. Едуард от Ейнсуик беше точно толкова истински, колкото и Едуард, който се надигаше от масата в някой лондонски ресторант, за да я поздрави. Откакто се помни, тя обичаше Едуард…
Гласът на сър Хенри я върна към действителността:
— Как намираш Луси?
— Много добре. Съвсем същата си е, както винаги. — Мидж леко се усмихна — Дори ми изглежда по-добре от преди.
— М-д-а — Сър Хенри взе лулата си. Съвсем неочаквано той каза: — Знаеш ли, Мидж, понякога се тревожа за Луси.
— Тревожиш се? — Мидж го погледна учудено. — Защо?
Сър Хенри поклати глава:
— Луси — каза той — не разбира, че има неща, които не може да прави.
Мидж се втренчи в него. Той продължи:
— Винаги успява да се отърве без сериозни последици. Досега винаги го е правила. — Той се усмихна — Случвало се е да пренебрегва традициите в сградата на парламента да не зачита старшинството на поканените на различни празненства — а това Мидж, е страшно престъпление! Слагала е на масата един до друг смъртни врагове и е вдигала истински бунтове по въпроса за цветнокожите! И вместо да предизвика огромна кавга, при която всички да се хванат за гушите и да се опетни честта на британската корона — проклет да съм, ако всичко това не е минавало безнаказано! Този неин номер — да се усмихва и да гледа така, като че ли нищо не може да направи! Така постъпва и с прислугата — тя непрекъснато им отваря работа, а те я обожават.
— Знам какво имаш предвид — замислено се обади Мидж. — Просто смяташ, че има неща, които не би изтърпял от никого, докато от Луси е съвсем нормално. Чудя се на какво ли се дължи това? Може би на някакъв чар? Или на магнетизъм?
Сър Хенри сви рамене.
— Винаги си е била такава още от момиче. Но като че ли това става все по изявено. Тя просто не осъзнава, че има определени граници. Знаеш ли, Мидж — каза той развеселен, — тя сигурно мисли, че и едно убийство би могло да мине безнаказано за нея.
Хенриета изкара Дилажа си от гаража в Мюз и след като проведе съвсем технически разговор с Албърт, който се грижеше за колата потегли.
Карате истинско бижу, мис — каза Албърт.
Хенриета се усмихна. Тя засили колата надолу по улицата, като се наслаждаваше на удоволствието от шофирането. Предпочиташе да е сама в колата. Само по този начин можеше да се усети истински радостта от близкия допир с машината.
Наслаждаваше се на умението и ловкостта, с която се измъкваше от натовареното движение в Лондон, напускайки го по все нови маршрути из малките улички. Хенриета познаваше града не по-зле от таксиметровите шофьори.