Тя пое по един новооткрит от нея път на югозапад, като умело извиваше из лабиринта на предградията.
Когато най-накрая излезе на хълма на Шовъл Даун, вече беше дванадесет и половина. Хенриета винаги се беше наслаждавала на гледката, която се разкриваше от това място. Тя поспря за малко на самото било. Навсякъде около нея имаше дървета, чиито позлатени листи започваха да потъмняват. Беше попаднала в един невероятно красив, огрян от есенното слънце свят.
Хенриета си мислеше: „Обичам есента. Тя е много по-богата от пролетта.“
Внезапно я заля вълна от щастие — усещането за прекрасния свят и за нейната силна любов към него.
В главата й се въртеше една мисъл: „Никога вече няма да изпитам това щастие, никога.“
Тя постоя, поглъщайки с поглед прекрасния позлатен свят, който плуваше и се разтваряше в себе си — неясен, замъглен и губещ очертанията на съвършената си красота. След това бавно се спусна по билото на хълма, през горите надолу, по стръмния път, водещ към имението Холоу.
Хенриета влезе в имението и Мидж радостно й махна от верандата. Хенриета харесваше Мидж и също и се зарадва.
Лейди Ангкател излезе от къщата и рече:
— А, ето те и теб, Хенриета. Докато закараш колата си в конюшнята и й сложиш трици да похапне, обедът ще е готов.
— Каква изключително проницателна забележка от страна на Луси — каза Хенриета, докато завиваше край къщата с Мидж, увиснала на стъпалото на колата.
— Знаеш ли, винаги съм се гордяла че съм се отърсила напълно от позорната страст на моите ирландски предци към конете. Когато си израсъл сред хора, които говорят единствено за коне, а на теб не ти пука за тях, несъмнено започваш да чувствуващ превъзходство. А току-що Луси ми даде да разбера, че третирам колата си като кон. Не е далеч от истината — аз наистина се държа с нея като с кон.
— Знам — каза Мидж. — Луси е направо смайваща. Тази сутрин ми каза, че докато съм тук, мога да бъда груба колкото си искам.
Хенриета помисли малко и кимна.
— Разбира се — магазина!
— Да. Когато прекарваш всеки божи ден от живота си затворен в една гадна кутийка и си длъжен да се държиш любезно с невъзпитани богати жени, да ги наричаш „мадам“, да се усмихваш ида преглъщаш нахалството им — е, на човек наистина му се ще да проклина! Знаеш ли, Хенриета, винаги съм се чудила защо на хората им се струва много унизително да си домашна прислужница, а си мислят, че е нещо изключително да работиш в магазин. В магазина ти се налага да се примиряваш с много повече безочливост, отколкото Гаджън или Симънс, или който и да е прислужник.
— Сигурно е отвратително, мила. Щеше ми се да не си толкова горда и да настояваш сама да си изкарваш прехраната.
— Както и да е, все пак Луси е истински ангел. Тези дни съм решила да бъда възхитително груба към всички.
— Кой е тук? — попита Хенриета, докато слизаше от колата.
— Ще дойдат семейство Кристоу. — Мидж направи кратка пауза и продължи: — Едуард пристигна преди малко.
— Едуард ли? Колко мило. Не съм го виждала много отдавна. Някой друг?
— Дейвид Ангкател. Точно тук, според Луси, ти ще бъдеш много полезна. Ще го възпираш да не си гризе ноктите.
— Едва ли ще мога — отбеляза Хенриета — Мразя да се бъркам в хорските работи, а още по-малко в техните лични навици. Какво всъщност каза Луси?
— Ами точно това! А отгоре на всичко той има и адамова ябълка!
— Да не би да очаква да направя нещо и за това? — разтревожено попита Хенриета.
— Ще трябва да си мила и с Герда.
— Ако бях на мястото на Герда, сигурно много щях да мразя Луси!
— И някакъв господин, който разследвал криминални случаи, щял да дойде на обяд утре.
— Надявам се, че няма да си играем на убийства, нали?
— Едва ли. Смятам, че е съвсем обикновено съседско гостоприемство. — Гласът на Мидж малко се промени. — Едуард идва да ни посрещне.
„Милият Едуард“ — помисли си Хенриета с внезапен изблик на топлина.
Едуард Ангкател беше доста висок и слаб. Той вървеше към двете млади жени с усмивка.
— Здравей, Хенриета, не съм те виждал повече от година.
— Здравей, Едуард.
Колко добър беше Едуард! Тази негова деликатна усмивка и снопчетата ситни бръчици, които се събираха в ъгълчетата на очите му. И хубавите му изпъкнали кости. „Струва ми се, че харесвам най-много костите му“ — помисли си Хенриета. Силата на нейната привързаност към Едуард я стъписа. Беше забравила, че толкова много го харесва.
След обяда Едуард предложи:
Хенриета, хайде да се поразходим.
Да се шляе безцелно — това беше разбирането на Едуард за разходка.