Те минаха зад къщата и поеха по една пътечка, която криволичеше между дърветата. Хенриета си мислеше, че тукашните дървета много напомнят на горите около Ейнсуик. Ейнсуик, това обичано място, колко щастливи мигове беше прекарала там! Тя заговори за Ейнсуик. Двамата започнаха да съживяват стари спомени.
— Помниш ли катеричката? Онази, която си беше счупила лапичката? И ние я гледахме в клетка, докато се оправи?
— Разбира се. Имаше много смешно име, как беше?
— Чамли-Марджърибанкс!
— Точно така.
Двамата се засмяха.
— А старата мисис Бонди, икономката, която все повтаряше, че един ден катеричката ще избяга през комина?
— А ние толкова много се възмущавахме.
— И тя взе, че наистина избяга.
— Да, избяга — повтори Хенриета — Тя внуши тази мисъл в главата на катеричката.
След това продължи:
— Все същото ли е сега Едуард? Или нещо се е променило? Винаги си представям Ейнсуик като от онова време.
— Хенриета защо не дойдеш сама да видиш? Толкова отдавна не си идвала там.
— Знам.
Защо, питаше се тя, беше пропуснала толкова време? Човек е зает, има други интереси, обвързан е с други хора.
— Знаеш, че винаги си добре дошла.
— Колко си мил, Едуард!
„Скъпият Едуард, мислеше си тя, с неговите хубави кости.“
След малко той рече:
— Радвам се, че обичаш Ейнсуик, Хенриета.
Тя му отвърна замечтано:
Ейнсуик е най-прекрасното място на света.
Дългокрако малко момиче, с непокорна кестенява коса като грива… едно щастливо момиченце, което не знаеше какво ще му поднесе животът… едно момиченце, което обичаше дърветата.
Да е била толкова щастлива, без да го осъзнава! „Ако можех да се върна назад!“ — с копнеж си помисли тя.
Съвсем неочаквано тя попита:
— Игдразил още ли е там?
— Удари го гръмотевица.
— О, не, не Игдразил!
Тя беше потресена. Игдразил — сама беше кръстила така стария дъб. Щом боговете можеха да поразят Игдразил, значи няма нищо сигурно на този свят. По-добре да не се връща там.
— Нали помниш твоя специален знак, знака на Игдразил?
— Смешното дърво, което изобщо не приличаше на дърво и което имах навика да рисувам по разни хартийки? Разбира се, че го помня, Едуард! Върху попивателната, върху телефонния указател, върху резултатите от бридж — непрекъснато си го драскам. Дай ми един молив.
Той й подаде молив и бележник и тя, смеейки се, нарисува смешното дърво.
— Да — каза той. — Това е Игдразил.
Бяха се изкачили почти до върха на пътеката. Хенриета седна върху един повален ствол. Едуард се разположи до нея.
Тя се загледа надолу през дърветата.
— Тук малко прилича на Ейнсуик, нещо като умален Ейнсуик. Понякога съм се чудила, Едуард — мислиш ли, че затова Луси и Хенри дойдоха да живеят тук?
— Възможно е.
— Човек никога не знае — бавно изрече Хенриета — какво става в главата на Луси. — След това попита: — С какво се занимаваш сега, Едуард? Искам да кажа от последния път, когато се видяхме?
— С нищо, Хенриета.
— Звучи много успокояващо.
— Никога не съм бил много добър в правенето на каквото и да е.
Хенриета го погледна крадешком. Имаше нещо в тона му, но той продължаваше да й се усмихва кротко.
Тя отново почувствува как я залива вълна на гореща привързаност.
— Може би — рече тя — постъпваш мъдро.
— Мъдро ли?
— Като не правиш нищо.
Едуард бавно и внимателно изрече:
— Странно е да го чуя от тебе, Хенриета. Ти, която си постигнала толкова много.
— Така ли мислиш? Колко смешно.
— Наистина, скъпа моя. Ти си истински художник. Трябва да се гордееш със себе си.
— Знам — рече Хенриета. — Много хора ми го казват. Но те не разбират, изобщо не разбират главното. Ти също не го разбираш, Едуард. Скулптурата не е нещо, с което решаваш да се занимаваш и постигаш успех. Това е нещо, което те връхлита, измъчва те непрекъснато, преследва те и ти, рано или късно, трябва да постигнеш някакъв мир. За известно време може да настъпи спокойствие, а след това всичко започва отначало.
— А ти търсиш ли спокойствие, Хенриета?
— Понякога ми се струва, че го желая повече от всичко на света, Едуард!
— Би могла да бъдеш спокойна в Ейнсуик. Мисля, че би била щастлива там. Дори… дори ако се налага да ме изтърпиш. Какво ще кажеш за това, Хенриета? Няма ли да дойдеш в Ейнсуик и да го направиш свой дом? Знаеш, че той винаги те е очаквал.
Хенриета бавно се извърна и тихо каза:
— Бих искала да не съм толкова привързана към теб, Едуард. Така ми е много по-трудно да продължавам да казвам „Не“.
— Значи отговорът ти е „Не“?
— Съжалявам.
— И преди си казвала „He“, но този път мислех, че ще е различно. Ти беше щастлива днес следобед, Хенриета. Не можеш да го отречеш.