— Да, наистина щастлива.
— Дори лицето ти — подмладило се е от сутринта.
— Знам.
— Бяхме щастливи заедно, докато говорехме и мислехме за Ейнсуик. Не разбираш ли какво означава това Хенриета?!
— Едуард, ти си този, който не разбира какво означава това. Ние просто се пренесохме в миналото.
— Понякога миналото е чудесно място за живеене.
— Човек не може да се върне назад. Това е едно от нещата, които не можем да направим — да се върнем назад.
Той помълча минута-две, а след това каза с тих, приятен и безизразен глас:
— Всъщност искаш да кажеш, че няма да се омъжиш за мен заради Джон Кристоу, така ли?
Хенриета не отговори и Едуард продължи:
— Така е, нали? Ако Джон Кристоу не съществуваше, ти щеше да се омъжиш за мен.
Хенриета отвърна рязко:
— Не мога да си представя света без Джон Кристоу! Това именно трябва да проумееш.
— Ако наистина е така защо, за бога той не се разведе, за да се ожените?
— Джон не иска да се развежда. А и аз не съм сигурна, че ще искам да се омъжа за него. Съвсем… съвсем не е това, което си мислиш.
Едуард каза замислено и загрижено:
— Джон Кристоу. Светът е пълен с такива като Кристоу.
— Грешиш — отвърна Хенриета — Твърде малко са хората като Джон.
— Добре ще е, ако е така. Поне това е моето мнение!
Той се изправи.
По-добре да се връщаме.
ГЛАВА VII
Докато влизаха в колата и Луис затваряше входната врата на къщата на Харли Стрийт, някаква остра болка прониза Герда — като че ли отиваше на заточение. Тази затворена врата внушаваше окончателна обреченост. Тя се почувствува прогонена навън и изправена сама пред ужасните два дни, които я очакваха. А трябваше да свърши толкова много неща преди тръгването. Дали беше затворила крана в банята? А бележката за пералнята? Нали я сложи — къде, всъщност, я беше сложила? Дали децата ще се чувствуват добре с мадмоазел? Мадмоазел беше толкова… толкова… Дали Терънс например, ще прави това което мадмоазел му казва? Френските гувернантки изглежда нямаха никакъв авторитет.
Тя седна на шофьорското място, все още смазана от притеснението и злочестината си, и нервно натисна стартера. След това още веднъж и още веднъж. Джон каза:
— Герда, колата ще тръгне, ако първо включиш мотора.
— О, скъпи, каква глупачка съм. — Тя го погледна стреснато. Ако Джон се нервира. Но за нейно облекчение той се усмихваше.
„Това е — Герда бе осенена от проблясък на прозорливост, — защото той е толкова доволен, че ще види семейство Ангкател.“
Бедният Джон, той работеше толкова много! Животът му беше изцяло отдаден на другите. Нищо чудно, че с такова нетърпение очакваше края на седмицата. Мисълта й се върна на разговора от обяд и Герда каза като отпусна твърде рязко съединителя, така че колата подскочи от бордюра:
— Знаеш ли, Джон, ти наистина не трябва да се шегуваш, че мразиш болните хора. Чудесно е, че се отнасяш шеговито с работата, която вършиш и аз те разбирам, но децата не могат да го разберат. Особено Тери — той възприема всичко буквално.
— Има моменти — каза Джон Кристоу, — когато Тери ми прилича на човешко същество, не като Зена! Колко време им трябва на момичетата, за да престанат да се превземат?
Герда тихичко се засмя. Знаеше, че Джон само я дразни. След това се върна на въпроса. Герда имаше доста последователен ум.
— Джон, аз наистина смятам, че за децата е добре да имат представа с колко себеотрицание и саможертви е изпълнен животът на лекаря.
— О, господи! — възкликна Джон Кристоу.
За секунда Герда се отклони от разговора. Светофарът, който наближаваха, от доста време светеше зелено. Беше почти сигурно, че ще се смени, докато стигнат до него. Тя започна да намалява скоростта. Все още зелено.
Джон забрави за твърдото си решение да мълчи, докато Герда кара и попита:
— Сега защо спираш?
— Мислех, че светофарът може да се смени…
Тя натисна газта, колата подскочи малко напред и точно зад светофара моторът спря. Зеленото угасна.
Колите от другата страна на кръстовището надуха ядосано клаксони.
Джон доста любезно каза:
— Ти наистина си най-лошият шофьор на света, Герда!
— Тези светофари винаги са ме притеснявали. Човек не знае кога ще се сменят.
Джон погледна крадешком нещастното притеснено лице на Герда.
„Всичко притеснява Герда“ — помисли си той и се опита да си представи що за живот беше това да си вечно обзет от безпокойство. Но тъй като въображението не беше силната му страна, опитът му остана напълно безплоден.