— Разбираш ли — настояваше Герда, — винаги съм говорила пред децата какъв е животът на лекаря — за неговата саможертва, за това, че се е посветил да се бори срещу болката и да облекчава страданието; на желанието да служи на другите. Това е толкова благородно и аз съм много горда от начина, по който ти раздаваш времето и енергията си и никога…
Джон я прекъсна:
— Никога ли не ти е минавало през ума, че аз обичам да лекувам, че това е удоволствие, а не саможертва. Не разбираш ли, че проклетата ми работа е интересна!
Но не, Герда никога не би могла да го разбере, мислеше си той. Ако й разкажеше за мисис Грабтри или за болничното отделение „Маргарет Ръсъл“, тя би започнала да гледа на него като на някакъв ангел-хранител, грижещ се за бедните с главно „Б“.
— Направо да ти се повдигне — промърмори той под носа си.
— Моля? — Герда се наведе към него. Той поклати глава.
Ако кажеше на Герда, че се опитва да намери „лекарство против рак“, тя щеше да го приеме — беше в състояние да разбере нещо сантиментално от този род. Но тя никога не би разбрала особената привлекателност на трудностите при лечението на синдрома на Риджуей. Той не беше сигурен дали изобщо може да я накара да проумее какво представлява самият синдром на Риджуей. („Особено при положение — стана му смешно, — че ние самите не знаем! Ние дори не знаем със сигурност защо дегенерира кората на главния мозък!“)
Внезапно му хрумна, че може би Терънс, колкото и малък да е, би се заинтересувал от синдрома на Риджуей. Беше му харесало възхищението в погледа на Терънс, преди да каже: „Смятам, че татко наистина мисли така.“
Последните няколко дни Терънс беше в немилост, защото счупи кафе-машината — наговори някакви глупости, че се е опитвал да получи амоняк. Амоняк? Глупаво дете, защо ще му трябва да получава амоняк? Все пак интересно.
Герда изпитваше облекчение от мълчанието на Джон. Тя можеше да се справи далеч по-добре с шофирането, ако не отвличаше вниманието си с разговори. Освен това, докато Джон беше потънал в мислите си, би могъл и да не забележи стържещия звук от рязкото превключване на скоростите. (Тя никога не сменяше скоростите ако, според нея, съществуваше и минимална възможност да продължи така.)
Герда знаеше, че понякога успява плавно да включи на скорост, (макар все така неуверено), но това никога не ставаше, когато Джон е в колата. Нейната твърда решимост този път да го направи както трябва, беше истинска катастрофа. Ръката й непохватно търсеше лоста, даваше или прекалено много или прекалено малко газ, след това бързо и отново непохватно блъскаше лоста, така че той протестираше с вой.
„Герда, просто го погали — така я беше умолявала Хенриета преди много години, докато й показваше. — Не усещаш ли накъде иска да тръгне? Иска просто да се плъзне на мястото си; задръж ръката си спокойно върху него, докато го почувствуваш, не го блъскай, накъдето ти падне — просто го почувствувай.“
Но Герда никога не успяваше да почувствува нищо от скоростния лост. Тя просто го блъскаше с по-голяма или по-малка точност натам, накъдето трябваше да отиде. Защо не правят коли, които не издават тези ужасни стържещи звуци?
Герда започна да изкачва Мършам Хил и си помисли със задоволство, че този път като цяло не шофираше много зле. Джон все още беше потънал в мислите си и не забеляза едно сериозно изхъркване на скоростната кутия в Кройдън. Обзета от оптимизъм, докато колата ускоряваше, тя смени на трета и това веднага уби скоростта. Джон се сепна.
— Защо трябваше да сменяш скоростите, докато се изкачваш по такъв стръмен наклон?
Герда стисна зъби. Оставаше още малко. Не че умираше от желание да пристигне там. Не, наистина би предпочела да шофира още часове, дори и Джон да й се гневеше.
Но вече минаваха по Шовъл Даун и отвред ги заобикаляха пищните огньове на златистите листа на дърветата.
— Прекрасно е да се измъкнеш от Лондон и да попаднеш тук — възкликна Джон. — Само си помисли, Герда — повечето си следобеди прекарваме в онзи мрачен салон, където пием чай и където понякога дори се налага да включваме осветлението.
Образът на тъмния салон изплува пред очите на Герда с мъчителната яснота на мираж. О, само да можеше сега да си седи там!
— Изглежда прекрасно — с героично усилие произнесе тя. Надолу по стръмния хълм — вече не можеше да избяга.
Смътната надежда, че може да се случи нещо — и тя не знаеше какво — и да я спаси от кошмара, не се осъществи. Вече бяха там.
Видът на Хенриета, седнала на зида с Мидж и някакъв висок слаб мъж, малко я успокои. Тя се уповаваше до известна степен на Хенриета, която понякога съвсем неочаквано й се притичваше на помощ ако положението станеше много лошо.