Джон също се зарадва при вида на Хенриета. Струваше му се, че това е възможно най-добрият завършек на пътуването — да се спусне от хълма и след прекрасната есенна панорама да види очакващата го Хенриета.
Тя беше със зеления костюм от туид, с който той много харесваше и намираше, че много повече й прилича, отколкото дрехите, които носеше в Лондон. Дългите й крака, обути в добре излъскани спортни обувки, бяха протегнати напред.
Те размениха бързи усмивки — кратко признание, че се радват на срещата си тук. Джон нямаше желание да разговаря с Хенриета сега. Той просто се наслаждаваше на присъствието й — знаеше, че без нея почивните дни щяха да бъдат пусти и празни.
Луси Ангкател излезе от къщата и ги поздрави. Съвестта й я караше да бъде много по-възторжена към Герда, отколкото към който и да било друг гост.
— Прекрасно е, че те виждам отново, Герда! Толкова време измина. И Джон!
Основната идея беше, че Герда е многоочакваният гост, а Джон е само едно допълнение. Думите на Луси обаче не възпроизведоха очаквания ефект и Герда се притесни още повече.
Луси попита:
— Познавате ли Едуард? Едуард Ангкател? Джон кимна на Едуард и отговори:
— Не, мисля, че не се познаваме.
Ясното следобедно слънце блестеше в русата коса на Джон и в сините му очи. Така би изглеждал някой викинг, който току-що е стъпил на земята, която ще завладее. Гласът му, плътен и топъл, галеше ухото, а магнетизмът на цялата му личност завладяваше всички.
Тази топлота и реалността на неговото присъствие не засенчваха Луси. Напротив, това караше нейната ефирна неуловимост и загадъчност да изпъкват още повече. Едуард обаче като че ли се беше смалил.
Хенриета предложи на Герда да се поразходят и да разгледат зеленчуковата градина.
— Луси сигурно ще настоява да ни покаже алпинеума и лехите с есенни цветя — каза тя, докато вървяха. — Но аз винаги съм смятала зеленчуковите градини за толкова хубави и успокояващи места. Човек може да поседне до лехата с краставиците или да влезе в парника, ако навън е студено — никой не ти досажда и винаги има нещо за ядене.
Те действително намериха малко късен грах и Хенриета си хапна, но Герда почти не му обърна внимание. Тя беше щастлива, че е далеч от Луси Ангкател, която я притесняваше повече от обикновено.
Дори се поотпусна и започна да разговаря с Хенриета с известно оживление. Въпросите, които Хенриета й задаваше, никога не я объркваха. След десетина минути Герда се почувствува много по-добре и започна да гледа с известна надежда на предстоящите почивни дни.
Зена щеше да посещава школа по танци и тъкмо й бяха ушили нова рокля. Герда я описа с подробности. Освен това наскоро беше открила едно чудесно ново кожарско магазинче. Хенриета я попита дали би могла да поръча дамска чанта при тях. Герда трябва да й го покаже на всяка цена. Мислеше си, че е много лесно да накараш Герда да се отпусне. Каква огромна разлика имаше, когато лицето й беше спокойно и щастливо!
„Тя просто иска да се свие на кравай и да я оставят да мърка“ — помисли си Хенриета.
Доволни и щастливи, те се бяха разположили край лехите с краставици, а косо падащите лъчи на слънцето създаваха илюзията за летен ден.
Настъпи тишина. Умиротвореността изчезна от лицето на Герда. Тя цялата клюмна и лицето й придоби скръбно изражение. Тя подскочи от гласа на Хенриета.
— Защо идваш тук — попита Хенриета, — щом ти е толкова неприятно?
Герда забързано заговори:
— О, не, съвсем не ми е неприятно. Искам да кажа, ти защо мислиш, че…
Тя замлъкна за секунда и продължи:
— Наистина е чудесно да излезем от Лондон, а лейди Ангкател е толкова добра.
— Луси ли? Това е доста силно казано за нея. Герда изглеждаше шокирана.
— О, разбира се, че не е така. Тя винаги е толкова любезна с мен.
— Луси има добри обноски и може да се държи изискано. Но тя е един жесток човек. Мисля, че това е така, защото тя изобщо не е човешко същество — тя няма понятие какво мислят и чувствуват обикновените хора. А ти ненавиждаш това място, Герда. Знаеш, че е така. Защо идваш тогава?
— Ами, виж, на Джон му харесва…
— О, на Джон даже много му харесва. Но би могъл да идва и сам, нали?
— Така няма да му хареса. Няма да му е приятно без мен. Джон изобщо не мисли за себе си. Той смята че за мен е добре да излизам малко сред природата.
— Природата си е природа — каза Хенриета. — Но не е необходимо да те влачи при Ангкателови.
— Аз… аз не искам да мислиш, че съм неблагодарна.
— Драга ми, Герда, защо трябва да ни харесваш? Самата аз винаги съм мислила, че ние, Ангкателови, сме едно доста противно семейство. Обичаме да се събираме заедно и да си говорим на нашия странен език. Изобщо не се чудя защо толкова чужди хора имат желание да ни убият.