— Не си спомням. Струва ми се, че има доста безлична физиономия.
— Едуард е чудесен и аз винаги много съм го обичала.
— Добре, хайде да не си губим времето с него. Никой от тези хора няма значение.
Хенриета тихо каза:
— Джон, понякога се страхувам за теб!
— Страхуващ се за мен? Какво искаш да кажеш с това? На лицето му се изписа неподправена почуда.
— Ти… ти просто не виждаш нещата около себе са. Направо си… сляп.
— Сляп?
— Ти не разбираш, не забелязваш, ти си удивително нечувствителен. Нямаш представа какво мислят и какво чувствуват другите хора.
— Бих казал, че е точно обратното.
— Да ти виждаш това към което поглеждаш. Ти си, ти приличаш на прожектор. Насочваш един мощен лъч светлина към точката, която те интересува, а наоколо цари пълен мрак.
— Но, Хенриета, скъпа, какво ти става?
— Това е опасно, Джон. Приемаш, че всички те харесват и ти мислят доброто. Хората харесват и Луси например.
— Луси не ме ли харесва? — попита той изненадано. — Аз винаги съм бил много привързан към нея.
— И ти веднага приемаш, че тя те харесва. Но аз не съм сигурна. И Герда и Едуард — о, и Мидж, и Хенри. Откъде знаеш какви чувства изпитват те към теб?
— А Хенриета? Зная ли какво изпитва тя? — Той стисна ръката й. — Поне в теб съм сигурен.
Тя освободи ръката си.
— Не можеш да си сигурен в нито един човек на този свят, Джон.
Лицето му беше добило сериозно изражение.
— Не, не мога да повярвам в това. Сигурен съм в теб, сигурен съм и в себе са Поне… — през лицето му премина ново чувство.
— Какво има Джон?
— Знаеш ли какво се улових че си повтарям днес? Нещо много смешно. „Искам да си отида у дома.“ И нямах никакво понятие какво имам предвид.
Хенриета бавно проговори:
— Трябва да си имал някаква представа в съзнанието си.
Той рязко отговори:
— Нищо. Абсолютно нищо!
На вечерята Хенриета трябваше да седне до Дейвид и от края на масата веждите на Луси изпращаха деликатни послания към нея. Не заповеди — Луси никога не заповядваше — а гореща молба.
Сър Хенри беше насочил всичките си усилия към Герда и те даваха добър резултат. Джон с удоволствие следеше странните скокове, които правеше непоследователната реч на Луси. Мидж разговаряше малко сковано с Едуард, който, от своя страна изглеждаше по-разсеян от обикновено.
Дейвид се мръщеше и нервно мачкаше трохи хляб в дланта си.
Дейвид беше дошъл в имението с доста голямо нежелание. Той никога досега не се беше срещал нито със сър Хенри, нито с Луси Ангкател и тъй като изцяло не одобряваше империята като държавна уредба, се беше подготвил да не одобри и аристократичните си роднини. Той не познаваше Едуард, но го смяташе за дилетант и съответно го презираше за това. А останалите четирима гости бяха подложени на щателен и критичен анализ. Той смяташе роднинските връзки за нещо ужасно, още повече, че човек трябваше да разговаря с роднините си, а това бе едно от нещата които ненавиждаше.
Мидж и Хенриета бяха елиминирани като празноглави. Този д-р Кристоу беше просто още един шарлатанин от Харли Стрийт — изискани обноски и успех в обществото. Жена му изобщо не влизаше в сметката.
Дейвид раздвижи врата си в колосаната яка и силно му се прииска всички тези хора да разберат неговото презрително отношение към тях. Те бяха толкова незначителни.
Повтори си го три пъти на ум и се почувствува значително по-добре. Все още се мръщеше, но поне остави хляба намира.
Въпреки че Хенриета искрено се стараеше да откликне на умоляващите вежди, тя не можеше да се похвали с някакъв успех. Кратките и сухи отговори на Дейвид просто пресичаха възможността за смислен разговор. Накрая трябваше да прибегне до един метод, който беше прилагала и друг път с вдървени младоци.
Тя се изказа догматично и доста несправедливо за един съвременен композитор, защото знаеше, че Дейвид има добра музикална култура.
За нейно голямо удоволствие планът й успя. Дейвид забрави за пренебрежително отпуснатата си стойка на стола, където почти се беше излегнал, и се изправи. Вече не мънкаше под носа си и престана до рони хляба.
— Това — заяви той високо и ясно, като студено фиксираше Хенриета — показва, че вие въобще не познавате тази тема.
Оттук нататък до края на вечерята той й изнесе цяла лекция, подчертавайки невежеството й, а Хенриета хрисимо слушаше.
Погледът на Луси Ангкател през масата сочеше, че тя буквално се разтапя от удоволствие, докато Мидж се хилеше.
— Миличка толкова умно постъпи — промърмори лейди Ангкател, докато водеше Хенриета под ръка към салона. — Каква ужасна мисъл — колкото по-малко има човек в главата си, толкова по-добре знае какво да прави с ръцете си! Какво предлагаш — вист, бридж, руми или пък нещо ужасно прозаично като Черен Петър например?