— Смятам, че Дейвид ще се почувствува обиден, ако играем на Черен Петър.
— Може би си права. Тогава бридж. Навярно Дейвид ще реши, че изобщо не си струва да играеш бридж и ще може да се наслади на презрението си към нас.
Сложиха две маси. Хенриета играеше с Герда срещу Джон и Едуард. Тя не мислеше, че това е най-блестящото групиране по двойка. Щеше й се да отведе Герда по-далеч от Луси и от Джон, но Джон прояви инат и успя да се наложи. А Едуард пък просто изпревари Мидж.
Хенриета си помисли, че атмосферата не е много приятна, но самата тя не усети как точно възникна напрежението. Но както и да е, ако картите им даваха някаква възможност да поотдъхнат, тя възнамеряваше Герда да спечели. Всъщност Герда не играеше толкова лошо бридж — беше доста приличен играч, когато Джон не беше наблизо, но сега беше нервна, вземаше необмислени решения и като че ли не можеше да прецени какви карти държи. Джон играеше добре, макар да проявяваше известна самоувереност. Едуард беше наистина великолепен бриджор.
Вечерта напредваше, а те продължаваха да играят същия робер. Резултатите над линията растяха и от двете страни. Над играта тегнеше особено напрежение, което само един човек не можеше да почувствува.
За Герда това беше просто един робер, който този път й доставяше удоволствие. Изпитваше приятно вълнение. Хенриета я облекчаваше много при трудните решения, като наддаваше по-високо от нея и тя защищаваше анонса.
Моментите, в които Джон не съумяваше да сдържи критичното си отношение, подкопаваха самочувствието на Герда повече, отколкото той можеше да си представи. В такива случаи, той възкликваше раздразнено: „Герда защо по дяволите, тръгна с тази спатия?“ Хенриета незабавно възразяваше: „Глупости, Джон, разбира се, че трябваше да тръгне със спатията! Това е единственото нещо, което можеше да направи.“
Накрая с въздишка Хенриета взе резултата пред себе си.
— Манш и робер, но не мисля, че печелим кой знае колко.
Джон бодро каза:
— Имахте късмет с импаса.
Хенриета го погледна остро. Добре познаваше този тон. Тя срещна погледа му и сведе очи.
Хенриета се изправи и отиде до камината. Джон я последва и съвсем прозаично я попита:
— Предполагам, че не винаги умишлено гледаш чуждите карти, нали?
Хенриета спокойно му отговори:
— Вероятно съм го направила доста очебиещо. Намирам за твърде жалко желанието непременно да се побеждава в игрите.
— Искаш да кажеш, че държеше Герда да спечели робера. Способна си да мамиш в желанието си да доставиш радост на хората.
— Колко ужасно звучи от твоята уста! А ти си винаги прав.
— Партньорът ми очевидно споделяше желанията ти.
Хенриета го беше забелязала. Дори се почуди дали не греши.
Едуард играеше толкова майсторски, просто нямаше за какво да се хванеш. Само веднъж пропусна да обяви явно силните си карта. И започна с карта, която бе твърде очевиден ход, докато едно друго, не толкова очевидно тръгване щеше да му осигури твърд успех.
Това тревожеше Хенриета. Тя знаеше много добре, че Едуард никога не би изиграл картите си така, че тя да спечели. Английският спортен дух беше прекалено здраво заседнал у него, за да направи нещо подобно. Не, мислеше тя, това беше просто още един успех на Джон Кристоу, нещо, което той не беше в състояние да разбере.
Изведнъж тя се почувствува развълнувана и нащрек. Никак не й харесваше това събиране при Луси.
В този момент неочаквано, драматично — с нереалността, с която се пристъпва на театрална сцена — през френския прозорец влезе Вероника Крей.
Френските прозорци бяха само леко притворени, защото нощта беше гореща. Вероника ги разтвори широко, пристъпи през тях и застана там — фигурата й беше ясно очертана на фона на нощта, а самата тя бе усмихната малко печална, но разпръскваща очарование. Запази мълчание за един безкрайно кратък момент, който й беше необходим, за да покори публиката.
— Трябва да ми простите, че нахлувам по този начин. Аз съм ваша съседка лейди Ангкател, от онези смешни вилички. Сполетяна съм от невероятно нещастие!
Сега усмивката й беше по-широка и по-весела.
— Нямам кибрит! Няма клечка кибрит в цялата къща! А е събота вечер. Толкова глупаво от моя страна. Но какво бих могла да направя? Затова дойдох тук — да прося помощ от единствените си съседи на километри наоколо.
Известно време никой не проговори — толкова голям беше ефектът от появяването на Вероника. Тя беше прекрасна — не страшно прекрасна, не ослепително прекрасна, но достатъчно прекрасна за да накара всеки да зяпне! Проблясващите вълни руса коса, извитите устни, сребристи кожи, които обвиваха раменете й и морето от бяло кадифе, което се полюляваше около нея.