Тя местеше поглед от един на друг и чаровно се усмихваше.
— Пуша като комин! И запалката ми не работи. Освен това закуска, газови котлони… — Тя разпери безпомощно ръце. — Наистина се чувствувам като кръгла глупачка.
Луси грациозно пристъпи напред, леко развеселена.
— Но, разбира се… — започна тя, ала Вероника Крей я прекъсна.
Тя се взираше в Джон Кристоу. Удивление и огромна радост озариха лицето й. Направи крачка напред с разтворени ръце.
— Боже мой, наистина — Джон! Това е Джон Кристоу! Не е ли невероятно? Не съм те виждала от векове! И изведнъж да те открия тук!
Сграбчила ръцете му, тя се беше превърнала в олицетворение на сърдечност и пламенна радост. После леко извърна глава към лейди Ангкател.
— Такава прекрасна изненада! Ние с Джон сме стари приятели. Всъщност Джон е първият мъж, в когото съм била влюбена! Джон, бях луда по теб.
Сега тя почти се смееше — жена, която беше трогната и същевременно развеселена от спомена за първата си любов.
Винаги съм мислила, че Джон е просто чудесен!
Сър Хенри, винаги много любезен, се приближи до нея. Предложи й да пие с тях. Той размести чашите. Лейди Ангкател каза:
— Мидж, би ли позвънила, скъпа. Когато Гаджън влезе, тя му каза:
— Гаджън, един кибрит поне. Предполагам, че готвачката има много.
— Вчера доставиха една дузина, милейди.
— В такъв случай донеси половин дузина, Гаджън.
— О, не, моля ви, лейди Ангкател, само един. Вероника със смях протестираше. Беше взела чашата си в ръка и се усмихваше на всички наоколо.
Джон Кристоу рече:
— Вероника, това е съпругата ми.
— О, изключително приятно ми е да се запознаем. Вероника разцъфтя в ослепителна усмивка в отговор на смущението на Герда.
Гаджън донесе кибритите, подредени върху сребърна табличка.
— О, скъпа лейди Ангкател, не толкова много! Луси с царствено пренебрежение махна с ръка.
— Страшно досадно е да имаш само по едно нещо. Спокойно можете да ги вземете.
Сър Хенри любезно попита:
— Харесва ли ви да живеете в Доувкотс?
— Просто обожавам това място. Тук е прекрасно — близо е до Лондон и въпреки това човек се чувствува така прекрасно усамотен.
Вероника остави чашата си. Тя придърпа леко кожите около себе си и се усмихна на всички.
— Толкова ви благодаря! Бяхте страшно мили. — Думите й плуваха между сър Хенри, лейди Ангкател и неизвестно защо — Едуард. — Отивам да си отнеса плячката. Джон — тя му хвърли приятелска усмивка, напълно лишена от лукавост, — трябва да ме изпратиш, защото ужасно искам да науча какво си правил през всичките тези дълги години, откакто не съм те виждала О, чувствувам се ужасно стара.
Вероника тръгна към прозореца и Джон я последва. На излизане тя им метна една последна ослепителна усмивка.
— Ужасно съжалявам, че ви притесних така глупаво. Толкова съм ви благодарна лейди Ангкател.
Двамата излязоха. Сър Хенри застана до прозореца и се загледа след тях.
— Прекрасна нощ — рече той.
Лейди Ангкател се прозя.
— Трябва да си лягаме, скъпи, — измърмори тя. — Като съдя по тази вечер, сигурна съм, че дамата дава великолепни представления.
Те тръгнаха нагоре по стълбите. Мидж попита, докато пожелаваше лека нощ на Луси:
— Великолепно представление ли каза?
— Не мислиш ли така мила?
— Луси, от думите ти разбирам, че ти допускаш възможността да е имала кибрит в Доувкотс през цялото време.
— Предполагам, че има цяла дузина, скъпа. Но не бива да бъдем прекалено строги. Представлението беше великолепно.
В коридора се носеше шум от затваряне на врати, гласове си пожелаваха лека нощ. Сър Хенри каза:
— Ще оставя прозореца отворен за Кристоу. Той захлопна вратата на спалнята си. Хенриета се обърна към Герда:
— Колко са забавни актрисите. По такъв удивителен начин се появяват и си отиват!
После се прозя и допълни:
— Страшно ми се спи.
Вероника Крей чевръсто пристъпяше по тясната пътечка през кестеновата горичка.
Тя излезе измежду дърветата на поляната край плувния басейн. Там имаше един малък павилион, в който Ангкателови прекарваха времето си, когато навън беше слънчево, но духаше силен вятър.
Вероника Крей застана неподвижно. След това се обърна и вдигна лице към Джон Кристоу.
После се разсмя. Ръката й посочи към обсипаната с есенни листа водна повърхност на басейна:
— Не прилича на Средиземно море, нали, Джон? Тогава той разбра какво беше очаквал, разбра, че през всичките тези петнадесет години раздяла с Вероника, тя все още живееше в него.