Какво ли щеше да си помисли Герда, ако той остане навън цяла нощ и се прибереше вкъщи призори?
А какво щяха да си помислят Ангкателови?
Това ни най-малко не го разтревожи. Всички от семейтво Ангкател сверяваха часовниците си no Луси Ангкател. А за Луси Ангкател необичайното винаги изглеждаше съвсем разумно.
За съжаление обаче Герда не беше от Ангкателови.
С Герда трябваше да се занимае по-специално, при това колкото е възможно по-скоро.
Да предположим, че Герда е била тази, която е върви след него.
Няма полза да си казва, че хората не вършат такива неща. Като лекар той прекрасно знаеше какво правеха хората — хора интелигентни, чувствителни, изтънчени, уважавани и все пак те подслушваха зад врати, отваряха писма, дебнеха и слухтяха — не защото самите те одобряваха подобни действия, а защото такава беше човешка природа, когато си отчаян.
Горките хорица, мислеше той, горките измъчени хорица. Джон Кристоу знаеше много за човешкото страдание. Той не хранеше особена милост към слабостта, но към страданието изпитваше искрена жал, защото знаеше, страдат само силните.
Ако Герда знаеше…
Глупости, откъде ли пък ще знае? Сигурно отдавна с легнала и спи дълбоко. Тя нямаше никакво въображение — никога не е имала.
Той прекрачи през френския прозорец, запали лампата, затвори и заключи прозорците. След това угаси лампата, излезе от стаята, включи осветлението в коридора и пъргаво се заизкачва по стълбите. В края на коридора изгаси лампата. Постоя за секунда до вратата на спалнята с ръка върху дръжката, после я натисна и влезе.
В спалнята цареше мрак и се чуваще равномерното дишане на Герда. Тя се размърда, докато той затваряше вратата. Неясният й, сънлив глас стигна до него.
— Ти ли си, Джон?
— Да.
— Не е ли много късно? Колко е часът?
— Нямам представа. Извинявай, че те събудих. Трябваше да вляза с нея и приех да пийнем по нещо.
Гласът му звучеше отегчено и сънливо.
Герда измърмори в просъница:
— Лека нощ, Джон.
Чаршафите прошумоляха, докато тя се обръщаше на другата страна.
Всичко беше наред! Както обикновено късметът беше на негова страна. Както обикновено — за миг мисълта колко често му беше провървявало го отрезви. Толкова пъти си беше повтарял със затаен дъх „Дано да не стане нещо!“. И не беше ставало. И все пак, някой ден късметът щеше да му изневери.
Той бързо се съблече и си легнай. Сети се за смешните предсказания на дъщеря си. „А тази над главата ти има власт над теб…“ Вероника! Тя наистина бе имала власт над него.
„Вече не, момичето ми — помисли си той с лудешко задоволство. — Край! Вече се отървах от теб!“
ГЛАВА X
Към десет часа на следващата сутрин Джон слезе долу. Закуската беше оставена на бюфета. Герда беше закусила в леглото, а това много я притесняваше, защото се боеше да не създава излишен шум около себе си.
Джон й беше казал, че това са глупости. Хора като семейство Ангкател, които можеха да си позволят да поддържат икономи и домашна прислуга, трябваше да им създават и някаква работа.
Тази сутрин той беше много мил с Герда. Нервната раздразнителност, която го тормозеше напоследък, беше изчезнала.
Лейди Ангкател му кайза, че сър Хенри и Едуард са излезли да пострелят. Самата тя се беше забързала с градинарската кошница и ръкавиците. Той разговаряше с нея, когато Гаджън се приближи и му поднесе някакво писмо върху сребърна табличка.
— Току-що го предадоха за вас, сър.
Той вдигна учудено вежди, докато вземаше писмото.
Вероника!
Запъти се към библиотеката и отвори плика.
„Моля те, отбий се при мен сутринта. Трябва да те видя.
Безапелационна както винаги, помисли той. Първоначално реши да не отива След това прецени, че е по-добре да отиде и да приключи веднъж завинаги. Ще тръгне веднага.
Той пое по пътеката срещу прозореца на библиотеката и мина край плувния басейн, от който като от център тръгваха и се разклоняваха множество пътечки — една водеше нагоре по хълма към горите, друга към цветните лехи над къщата, към стопанството и тази, която извеждаше на алеята, по която вървеше сега. Малко над тази алея се намираше вилата „Доувкотс“.
Вероника го очакваше. Тя го заговори от прозореца на претенциозната, наполовина облицована с дърво сграда.
— Влизай направо, Джон. Доста е хладно тази сутрин.
Във всекидневната, из която бяха разхвърляни небрежно бледоцикламени възглавнички, гореше огън.
Той я наблюдаваше с преценяващ поглед и успя да забележи, че тя се различаваше от момичето, което беше запазил в спомените си — нещо, което му беше убягнало предишната вечер.