Честно казано, сега тя беше по-красива от преди. Осъзнаваше красотата си по-добре, грижеше се за нея и я подчертаваше всячески. Косата й, която някога беше тъмнозлатиста, сега проблясваше в платинени оттенъци. Веждите й бяха променени и сега в изражението й се долавяше повече острота.
Вероника никога не се бе числила към съсловието на безмозъчните красавици. Той си спомни, че я бяха определили като „интелектуална актриса“. Тя имаше университетско образование и можеше да разговаря за Стриндберг и Шекспир.
С поразителна яснота той проумя това, за което в миналото само смътно се бе досещал — това беше жена, чийто егоизъм преминаваше границите на нормалното. Вероника беше свикнала да получава това, което иска и под съвършената плът той усещаше стоманената й воля.
— Взех ги специално за теб — рече тя, докато му поднасяше кутия с цигари — защото имаме да говорим. Трябва да уредим някои неща. Имам предвид нашето бъдеще.
Той запали една цигара. След това изключително учтиво попита:
— Нима ние имаме бъдеще? Тя му хвърли остър поглед.
— Какво искаш да кажеш, Джон? Разбира се, че имаме бъдеще. Пропиляхме цели петнадесет години. Няма смисъл да губим повече време.
Той седна.
— Съжалявам, Вероника. Страхувам се, че си ме разбрала погрешно. Твоят и моят живот вече нямат допирни точки. Те вървят в различни посоки.
— Глупости, Джон. Аз те обичам и ти ме обичаш. Винаги сме се обичали. Преди време ти прояви невероятен инат. Но сега това няма значение. Не бива житейските ни пътища да влизат в конфликт. Нямам намерение да се връщам в Щатите. Като свърша филма, в който се снимам сега, ще играя в една пиеса на лондонска сцена. Пиесата е страхотна. — Елдертън я написа специално за мен. Ще има невероятен успех.
— Сигурен съм в това — вежливо рече той.
— А ти можеш да продължиш лекарската си практика — гласът й трептеше от мило снизхождение. — Казаха ми, че си доста известен.
— Мило момиче, аз съм женен. Имам деца.
— Аз също съм омъженав момента — каза Вероника. — Но всички тези неща могат да се уредят лесно. Един добър адвокат ще оправи всичко. — Тя му изпрати една ослепителна усмивка — Винаги съм смятала да се омъжа за теб, скъпи. Не мога да си обясня защо толкова много те желая, но това е факт.
— Съжалявам, Вероника, но никакъв добър адвокат не може да оправи нищо. Ние сме много различни.
— А снощи?
— Вероника, ти не си дете. Имала си двама съпрузи и по всяка вероятност няколко любовника. Какво, всъщност, означава снощи? Абсолютно нищо и ти го знаеш много добре.
— О, драги ми Джон. — Тя все още се забавляваше, изпълнена със снизхождение. — Да беше си видял лицето, там, в онзи задушен салон! Сигурно се беше озовал отново в Сан Мигел.
Джон въздъхна и каза:
— Да, бях в Сан Мигел. Опитай се да разбереш, Вероника. Ти дойде при мен от миналото. Снощи аз също бях в миналото, но днес е различно. Сега съм петнадесет години по-стар. Сега съм човек, когото ти дори не познаваш и когото, смея да кажа, надали би харесала, ако го познаваше.
— Значи предпочиташ жена си и децата пред мен, така ли? Тя го гледаше с неподправено удивление.
— Колкото и странно да ти изглежда, аз наистина ги предпочитам.
— Глупости, Джон, ти ме обичаш.
— Съжалявам, Вероника.
Тя го попита невярващо:
— Значи не ме обичаш?
— Най-добре да изясним тоя въпрос веднъж завинаги, Вероника. Ти си изключително красива жена но аз не те обичам.
Тя застина като восъчна фигура. Той се почувствува малко неловко от нейната пълна неподвижност. Тя заговори с такава злоба, че той потрепери от отвращение.
— Коя е тя?
— Тя? Какво искаш да кажеш?
— Жената до камината снощи?
„Хенриета!“ — помисли той. Как, по дяволите, се беше побрала до Хенриета? На глас каза:
— За кого говориш? За Мидж Хардкасъл ли?
— Мидж? Това е мургавото набито момиче, нали? Не, не говоря за нея. Нямам предвид и жена ти. Говоря ти за онази дръзка личност, която се беше облегнала на камината! Ти ме отхвърляш заради нея! О, не се преструвай на много морален с приказки за жена и деца. Заради другата жена е.
Тя се изправи и тръгна към него.
— Не разбираш ли, Джон, че от осемнадесет месеца, откакто съм се върнала в Англия, аз мисля само за теб? Защо, според теб, съм наела тази идиотска вила? Просто защото разбрах, че често прекарваш почивните си дни тук, при семейство Ангкател.
— Значи снощи всичко е било планирано предварително, така ли, Вероника?
— Ти ми принадлежиш, Джон. Винаги си ми принадлежал.
— Вероника, аз не принадлежа на никого. Не се ли научи, че не можеш да притежаваш духа и тялото на друго човешко същество? Обичах те, когато бях млад. Желаех да споделиш живота ми. Но ти отказа!