— Моят живот и моята кариера бяха много по-важни от твоите. Всеки може да бъде лекар!
Той се разгневи.
— Смяташ ли, че наистина си толкова прекрасна, за колкото се мислиш?
— Искаш да кажеш, че не съм стигнала до върха? Ще стигна! Ще стигна!
Внезапно Джон Кристоу я загледа с безразличие.
— Знаеш ли, не вярвам, че ще успееш. Нещо ти липсва, Вероника. Ти искаш само да грабиш, липсва ти великодушие — да, мисля, че е точно това.
Вероника се изправи. Заговори тихо и много отчетливо:
— Ти ме отхвърли преди петнадесет години. Днес го правиш отново. Ще те накарам да съжаляваш за това.
Джон стана и тръгна към вратата:
— Вероника, съжалявам, ако съм те наранил. Ти си много хубава и аз много те обичах някога. Не можем ли да оставим нещата така?
— Сбогом, Джон. Не можем да оставим нещата така. Ще имаш възможност сам да се убедиш. Мисля, да, сигурна съм, че те мразя повече, отколкото съм предполагала, че мога да мразя някого.
Той сви рамене.
— Съжалявам. Довиждане.
Джон вървеше бавно през гората. Излезе до плувния басейн и приседна на пейката. Не съжаляваше, че се беше отнесъл така с Вероника. Тя беше едно отвратително същество, мислеше Джон. Винаги е била отвратителна и слава богу, че се отърва навреме от нея. Един господ знаеше какво би станало с него, ако не беше го направил!
Сега имаше странното усещане, че започва нов живот, че е захвърлил оковите на миналото. Трябва да е бил направо непоносим през последните една-две години. Горката Герда, помисли си той, винаги толкова се стараеше да му угоди. Ще бъде много по-мил с нея занапред.
Може би дори ще успее да престане да тормози Хенриета. Не че някой можеше наистина да я тормози — не, тя не беше такъв човек. Около нея вилнееха бури, а тя стоеше изправена, замислена, и се взираше в теб от някъде много далеч.
„Веднага ще отида да кажа на Хенриета.“ — си помисли той. Долови някакъв необичаен шум и рязко вдигна глава. Някъде отгоре се бяха чули изстрели, също и обикновените горски шумове — птичите гласове, меланхоличния шум на капещите листа. Но това беше съвсем различен шум — едно слабо и съвсем делово изщракване.
Внезапно Джон беше обхванат от ясното съзнание за надвиснала опасност. От колко време седеше тук? От половин час? От един? Някой го наблюдаваше. Някой… А това щракване беше… разбира се, това беше… Той рязко се обърна — винаги беше имал много бързи реакции. Но този път закъсня. Очите му се разшириха от изненада, но нямаше време да произнесе дори звук.
Изстрелът отекна и той подви колене, просвайки се до ръба на басейна.
Върху лявата част на гърдите му бавно започна да се разлива едно тъмно петно; образувалата се струйка пропълзя по циментения бордюр на басейна и в алена нишка започна да се стича в синята вода.
ГЛАВА XI
Еркюл Поаро изчетка последната прашинка от блестящите си обувки. Беше положил много старание в облеклото си за този обяд и сега със задоволство оглеждаше резултата.
Той чудесно знаеше какви дрехи се носят в неделя в английската провинция, но не възнамеряваше да приема тези идеи. Предпочиташе собственото си разбиране за градска елегантност. Той не беше английски провинциален джентълмен. Той беше Еркюл Поаро!
Всъщност той не питаеше особена любов към извънградския начин на живот. Приятелите му толкова много бяха възхвалявали почивните вилички в провинцията, че накрая той се беше предал и беше купил Рестхейвън, въпреки че единственото нещо, което му допадаше, беше квадратната форма на постройката. Не обръщаше внимание и на околния пейзаж, макар да знаеше, че минава за красиво място. Просто всичко наоколо беше твърде асиметрично, за да срещне одобрението на вкуса му. Дърветата също не можеха да го впечатлят приятно с навика си да ръсят листа навсякъде. Нямаше нищо против тополата и чилийския бор, но зеленото изобилие от букове и дъбове не беше в състояние да го трогне. Най-добре човек можеше да се наслади на такъв пейзаж през прозореца на колата си някой хубав следобед. Възкликваш „Quel beau paysage!“2 и подкарваш колата си към някой добър хотел.
Той смяташе, че най-доброто, което му предлага Рестхейвън, беше малката зеленчукова градина, спретнато подредена на лехички от белгийския му градинар Виктор. А междувременно съпругата на градинаря, Франсоаз, полагаше затрогващи грижи за стомаха на господаря си.
Еркюл Поаро излезе през портата, въздъхна, хвърли последен поглед върху лъскавите си черни обувки, намести сивото си бомбе и огледа пътя.