Той леко потрепери при вида на Доувкотс. Строителите на Рестхейвън и Доувкотс очевидно са били съперници и битката за надмощие се е разиграла върху прекалено малки късчета земя. Националният тръст за опазване на природните красоти обаче своевременно беше подрязал крилата на тяхното въображение, за да възпре пакостния му полет. Двете къщи олицетворяваха две различни архитектурни течения. Рестхейвън представляваше един куб, на който бяха поставили покрив — модерна, но малко скучна постройка. Доувкотс пък представляваше хаотичен сбор от дърво и старовремска архитектура, като всичко това бе събрано на възможно най-малко място.
Еркюл Поаро разсъждаваше по кой път да стигне до имението Холоу. Знаеше, че малко над основната алея имаше врата и една малка пътечка. Оттам би си спестил отклонение от почти километър. Но независимо от това, Еркюл Поаро, който беше твърд привърженик на етикета, реши да тръгне по по-дългия обиколен път и да влезе в къщата през главния вход.
Това беше първото му посещение при сър Хенри и лейди Ангкател. Според неговите разбирания беше неучтиво човек да минава през задния вход, ако домакините сами не са му предложили да си спести пътя, особено когато посещаваш хора с високо обществено положение. Честно казано, той се бе почувствувал поласкан от тяхната покана.
„Аз съм просто един сноб“ — измърмори той под носа си.
Беше запазил приятни впечатления от срещата си с семейство Ангкател в Багдад, особено от лейди Ангкател. „Истински оригинал“ — помисли си той.
Безпогрешно беше преценил колко време ще му е необходимо, за да стигне до имението. Поаро натисна звънеца външната врата точно в един часа без една минута Беше доволен, че е пристигнал, защото се чувствуваше малко уморен. Не беше горещ почитател на вървенето пеш.
Вратата му отвори величественият Гаджън, който спечели одобрението на Поаро. Посрещнаха го обаче, поне според него, малко странно.
— Милейди е в павилиона до плувния басейн, сър. Оттук моля.
Тази страст на англичаните да прекарват времето на открито дразнеше Поаро. Наистина човек можеше да примири с подобна приумица в разгара на лятото, но не и края на септември. Вярно, че денят беше мек, но като всеки есенен ден беше доста влажен. Далеч по-приятно щеше бъде да влезе в една уютна гостна а още по-добре — ако в камината гореше огън. Но не — поведоха го през френските прозорци, по моравата край алпинеума, през една малка вратичка и по пътечката между гъсто засадените млади кестени.
Ангкателови често канеха гости в един часа на обед и ако времето беше хубаво, първо пиеха коктейли и шери в малкия павилион до басейна. Самият обед беше предвиден за един и половина, така че тези, които не се отличаваха с голяма точност, да успеят да пристигнат. Това даваше възможност на превъзходната готвачка на лейди Ангкател без особени притеснения да развихри фантазията си със суфлета и такива деликатеси, които се поднасят в точен час.
Поаро нямаше ласкаво мнение за подобно разпределение на времето.
„След минутка ще се озова там, откъдето тръгнах“ — помисли си той.
Обувките му като че ли започнаха да го стягат малко повече от обикновено, докато той следваше снажната фигура на Гаджън.
В този момент някъде отпред се разнесе слаб вик, който усили недоволството му. Беше някак си нелеп, съвсем неподходящ за обстановката. Поаро не му отдаде внимание, нито се опита да го класифицира. Когато по-късно му се наложи да разсъждава върху него, му беше много трудно да си припомни какви чувства изразяваше този вик. Страх? Тревога? Ужас? Би могъл да каже само, че в него съвсем определено се усещаше изненада.
Гаджън излезе от кестеновата горичка. Той се извърна почтително и направи път на Поаро, готов да каже „Милейди, мосю Поаро“ тихо и с необходимото уважение, когато изведнъж се скова и ахна. Звукът, който излезе от устата му, съвсем не подхождаше на един иконом.
Еркюл Поаро пристъпи на откритото пространство около плувния басейн и също като иконома застина на място, но този път от раздразнение.
Това беше прекалено, това наистина вече беше прекалено! Не беше подозирал, че Ангкател са способни на такива евтини трикове. Първо дългия път, след това разочарованието от посрещането, а сега и това. Англичаните имаха толкова странно чувство за хумор!
Беше ядосан и отегчен. Да наистина беше много досадно. Според него никой не биваше да се шегува със смъртта, а те дори бяха подготвили специален декор за тази цел.
Защото в момента Поаро виждаше пред себе си една доста изкуствено аранжирана сцена на убийство. Тялото до басейна беше артистично разположено, с изхвърлена напред ръка. Бяха се погрижили дори за малко червена боя, която се стичаше по цимента във водата. Трупът беше ефектен — на красив русокос мъж. Над него, с револвер в ръка, бе застанала ниска, набита жена на средна възраст, с поразително безучастно изражение.