Имаше още трима актьора. На отдалечения край на басейна стоеше висока млада жена с буйна коса, носеща цвета на златистокестенявите есенни листа В ръцете си държеше кошница пълна с гергини. Малко зад нея стоеше висок мъж с доста обикновена външност, облечен в ловни дрехи и с пушка в ръка. Вляво от него беше домакинята, лейди Ангкател, която държеше кошница с яйца. — Поаро знаеше, че тук, при басейна се събираха няколко пътеки и очевидно всеки бе дошъл от различна посока.
Всичко беше математически точно изчислено и много изкуствено.
Той въздъхна. Enfin, какво очакваха от него? Дали не трябваше да се престори, че е повярвал в това „престъпление“? Да се слиса да вдигне тревога? Или трябваше да се поклони и да поздрави домакинята — „Чудесно представление, наистина очарователно“?
Всъщност беше много глупаво. Нямаше никаква изтънченост в тази шега. Кралица Виктория ли беше казала: „Никак не ни е забавно“? Беше склонен да реагира по същия начин: „На мен, Еркюл Поаро, никак не ми е забавно.“
Лейди Ангкател се беше приближила до тялото. Той я последва усещайки тежкото дишане на Гаджън зад гърба си „Този тук не е посветен“ — помисли си Поаро. Двамата от другата страна на басейна се присъединиха към тях. Сега всички те съвсем отблизо наблюдаваха драматично простряната фигура до ръба на басейна.
Внезапно, така както замъгленият киноекран започва да идва на фокус, шокираният Поаро започна да проумява, че в тази изкуствена сцена имаше нещо истинско.
Защото даже и да не беше мъртъв, човекът до басейна със сигурност изживяваше последните секунди от живота си.
И това, което капеше по ръба на басейна не беше червена боя, а кръв. Мъжът е бил застрелян, при това съвсем наскоро.
Той хвърли поглед на жената която стоеше с револвер в ръката. Лицето й беше напълно безизразно и имаше слисан и доста глуповат вид.
„Странно“ — помисли си той.
Дали изстрелът не бе прогонил от нея всички чувства? Дали сега, лишена от всякакви емоции, тя не беше само един изцеден парцал? Напълно възможно.
След това обърна поглед към простреляния мъж и едва не подскочи. Очите на умиращия бяха отворени. Наситено сините му очи изразяваха нещо, което Поаро не разбираше, но възприе като проява на напълно съзнателно напрежение.
Внезапно Поаро бе изпълнен от усещането, че в цялата групичка хора имаше само един наистина жив човек — този, който беше на прага на смъртта.
Никога досега Поаро не се беше сблъсквал с такава изключителна жизненост. Останалите бяха само неясни силуети, актьори от незнайна драма, но този мъж беше истински.
Джон Кристоу отвори уста и проговори. Гласът му беше силен, настойчив и без следа от изненада.
— Хенриета — изрече той.
След това очите му се затвориха и главата му клюмна настрана.
Поаро коленичи над него, за да се увери, след това се изправи и механично изтупа праха от коленете си.
— Да — каза той, — мъртъв е.
Картината отново внезапно загуби фокус, разчупи се и се разлюля. Всеки реагира по своему, в което нямаше нищо необикновено. Поаро съзнаваше, че сетивата му са изострени до краен предел в стремежа им да уловят и запаметят всеки детайл. Точно това — да запаметят.
Той забеляза че пръстите на лейди Ангкател, които стискаха кошницата се отпуснаха и Гаджън подскочи, за да я хване.
— Позволете ми, милейди.
Механично и съвсем естествено лейди Ангкател прошепна.
— Благодаря, Гаджън. След това колебливо започна:
— Герда…
Жената с револвера се размърда за първи път. Тя огледа всички присъствуващи. Щом заговори, гласът й беше изпълнен с истинско и неподправено объркване.
— Джон е мъртъв — рече тя. — Джон е мъртъв. Високата млада жена с кестенява коса бързо и някак авторитетно се приближи до нея.
— Герда, дай ми това нещо — каза тя. И ловко, преди Поаро да успее да протестира или да се намеси, тя измъкна револвера от ръката на Герда Кристоу. Поаро бързо пристъпи напред.
— Не трябва да правите това, мадмоазел…
Младата жена се стресна от гласа му и револверът се изплъзна от пръстите й. Беше застанала до ръба на басейна и револверът плясна във водата. Тя отвори уста и изохка ужасено, а очите й, пълни със съжаление, се обърнаха към Поаро.
Каква глупачка съм — рече тя. — Ужасно съжалявам.
Поаро замълча за момент. Той се взираше в ясните лешникови очи. Тя срещна открито погледа му и той се почуди дали моментното му съмнение е било оправдано. Поаро тихо изрече: