— Нещата трябва да се пипат колкото е възможно по-малко. Всичко трябва да остане така, както е, докато дойде полицията.
Настъпи леко раздвижване. Подобно на почти незабележима вълна през хората премина неприятна възбуда, която отново утихна.
Лейди Ангкател промърмори неодобрително:
— Разбира се. Предполагам, че… Всъщност полицията. Мъжът с ловните дрехи рече с тих и приятен глас, изпълнен с изтънчено отвращение:
— Луси, страхувам се, че това е неизбежно.
В този момент на тишина и осъзнаване на случилото се разнесоха нечии гласове и стъпки. Стъпките бяха бързи и уверени, а гласовете — нелепо жизнерадостни.
По пътеката откъм къщата се зададоха сър Ангкател и Мидж Хардкасъл, които говореха и се смееха едновременно.
При вида на групичката около басейна сър Хенри спря и възкликна удивено:
— Какво има? Какво се е случило?
Съпругата му започна:
— Герда е… — тя рязко спра — Искам да кажа Джон е…
Герда изрече с нейния равен и объркан глас:
— Някой е застрелял Джон. Той е мъртъв. Всички смутено извърнаха поглед от нея.
Лейди Ангкател бързо додаде:
— Скъпа, мисля, че е най-добре да отидеш и… и да си легнеш. Може би ще е по-добре, ако и ние се върнем в къщата? Хенри, ти и мосю Поаро бихте могли да останете тук и да изчакате полицията.
— Намирам, че така наистина е най-добре — рече сър Хенри.
Той се обърна към Гаджън:
— Ще позвъниш ли до полицейския участък, Гаджън? Обясни им точно какво се е случило. Като пристигнат, ги доведи направо тук.
Гаджън кимна и каза:
— Да сър Хенри.
Макар и леко пребледнял, Гаджън си оставаше съвършеният слуга.
Високата млада жена каза:
— Да вървим, Герда.
Тя хвана Герда под ръка и я поведе по пътеката към къщата без да срещне някаква съпротива.
Герда вървеше като на сън. Гаджън ги изчака да минат напред и тръгна след двете жени с кошницата в ръце.
Сър Хенри рязко се обърна към жена си:
— Какво е станало, Луси? Какво точно се е случило? Лейди Ангкател разпери безпомощно нежните си ръце.
Еркюл Поаро почувствува нейния магнетичен чар.
— Скъпи, не знам какво да ти кажа. Бях долу при кокошките. Чух изстрел наблизо, но нищо не си помислих. Все пак — гласът й прозвуча умолително — защо трябва човек да си помисли нещо? После излязох по пътеката до басейна. Джон лежеше там, а Герда се беше изправила над него с револвера. Хенриета и Едуард се появиха почти в същия момент, ей оттам.
Тя кимна към отдалечената страна на басейна, където двете пътеки водеха към гората.
Еркюл Поаро се изкашля.
— Кои са тези хора Джон и Герда? Ако, разбира се, бих могъл да науча — допълни той с извинение.
— О, разбира се — обърна се лейди Ангкател към него с извинителен тон. — Наистина ми изскочи от ума, но все пак човек не се впуска да представя гостите си, когато току-що някой от тях е бил убит. Джон е Джон Кристоу, д-р Кристоу. Герда Кристоу е съпругата му.
— А младата дама, която отведе мисис Кристоу?
— Моята племенница, Хенриета Савърнейк.
„Хенриета Савърнейк — помисли си Поаро, — никак не е приятно да го чуя. За съжаление, това е неизбежно…“
(Умиращият беше казал „Хенриета“ по много особен начин. Това напомняше нещо на Поаро, на някаква случка… Да, но каква? Няма значение, рано или късно щеше да се сети.)
Лейди Ангкател продължаваше, твърдо решена да изпълни задълженията си на домакиня.
— Едуард Ангкател също е наш племенник. Както и мис Хардкасъл.
Поаро учтиво кимаше. Мидж почувствува, че й се ще да се разсмее истерично, но с усилие се овладя.
— А сега, скъпа — рече сър Хенри, — смятам, че наистина е най-добре да се прибереш вкъщи. Ние ще си поприказваме тук с мосю Поаро.
Лейди Ангкател ги изгледа замислено.
— Надявам се — рече тя, — че Герда си е легнала. Чудя се дали постъпих правилно, като й предложих да си легне? Просто не можех да измисля какво да кажа. Подобни неща не стават всеки ден, нали? Какво казва човек на една жена, която току-що е застреляла мъжа си?
Тя ги изгледа, сякаш очакваше някой от тях да предостави авторитетен отговор на въпроса й. След това се обърна и тръгна по пътеката към къщата. Мидж я последва. Едуард тръгна последен. Поаро остана сам с домакина.
Сър Хенри прочисти гърлото си. Като че ли не беше съвсем сигурен какво да каже.
— Кристоу — отбеляза той накрая — беше много способен човек. Изключително способен.
Поаро отново спря погледа си на мъртвия — все още не можеше да се отърве от странното усещане, че той е много по-жив от живите.