Чудеше се откъде идва това чувство.
Поаро учтиво отговори на сър Хенри.
— Ужасна трагедия, наистина много тъжно — рече той.
— Това е по-скоро във вашата област — каза сър Хенри. — Не мисля, че някога съм имал нещо общо с убийство. Надявам се, че дотук действувах правилно, как мислите?
— Постъпихте съвсем правилно — каза Поаро. — Обадихте се на полицията и докато те пристигнат и поемат случая, на нас не ни остава нищо друго, освен да се убедим, че никой няма да размести тялото или да пипа веществените доказателства.
Докато произнасяше последните думи, той погледна към басейна, на чието дъно лежеше револверът, чиито очертания бяха леко разкривени от водата.
Вещественото доказателство, помисли си той, вече беше пипано, преди той, Еркюл Поаро, да успее да се намеси.
Но не. Това стана случайно.
Сър Хенри измърмори:
— Колко ли време ще трябва да стоим тук? Хладничко е. Не бихме ли могли да влезем в павилиона?
Поаро, който усещаше краката си влажни и почти предугаждаше настинката, се съгласи с удоволствие. Павилионът се намираше на най-отдалечената спрямо къщата страна на басейна и през отворената му врата те обхващаха с поглед трупа и пътеката, по която щяха да пристигнат полицаите.
Павилионът беше богато мебелиран с удобни канапета и пъстри килимчета. Върху боядисана желязна масичка беше оставена табла с няколко чаши и гарафа с шери.
— Бих ви предложил едно питие — рече сър Хенри, — но предполагам, че не трябва да докосваме нищо, преди да са дошли полицаите. Макар че не мога да си представя какво от нещата тук може да представлява интерес за тях. Все пак по-добре е да съблюдаваме правилата. Както виждам, Гаджън не е поднесъл коктейлите. Очакваше вас.
Двамата внимателно седнаха в плетените столове близо до вратата, така че да виждат пътеката откъм къщата.
Усещаше се напрежение във възцарилото се мълчание. При подобни обстоятелства всякакъв светски разговор би изглеждал неуместен.
Поаро разгледа павилиона и забеляза нещо, което му се стори твърде необичайно. Върху един от столовете небрежно беше захвърлено скъпо наметало от лисица. Неговото натрапващо се великолепие не хармонираше с нито една от жените, които беше видял. Не би могъл например да си го представи около раменете на лейди Ангкател.
Това го разтревожи. Наметалото носеше дъх на разкош и стремеж към самоизтъкване, а такива склонности не беше забелязал у никого досега.
— Предполагам, че може да се пуши — каза сър Хенри и поднесе табакерата си към Поаро.
Преди да вземе цигара, Поаро подуши въздуха. Френски парфюм, скъп френски парфюм. Във въздуха се носеше само следа от парфюма, но този аромат отново не съответствуваше на нито един от обитателите на имението.
Докато се навеждаше напред, за да си запали цигарата от запалката на сър Хенри, Поаро забеляза шест кибритени кутийки, подредени върху малката масичка до едно от канапетата.
Това му се стори изключително странно.
ГЛАВА XII
— Два и половина — каза лейди Ангкател.
Тя седеше в салона заедно с Мидж и Едуард. Иззад затворената врата на кабинета на сър Хенри долитаха приглушени гласове. Там бяха Еркюл Поаро, сър Хенри и инспектор Грейндж.
Лейди Ангкател въздъхна:
— Знаеш ли, Мидж, продължавам да мисля, че някой трябва да се погрижи за обяда. Разбира се, изглежда доста безсърдечно да седнем около масата сякаш нищо не се е случило. Но в края на краищата мосю Поаро беше поканен на обяд и вероятно е гладен. А и надали той би се разстроил от смъртта на Джон Кристоу така, както ние. Не трябва да забравяме, че Хенри и Едуард сигурно са много гладни, след като прекараха цялата сутрин навън да стрелят.
Едуард Ангкател каза:
— Скъпа Луси, не се тревожи за мен.
— Едуард, винаги си бил толкова внимателен. Освен това и Дейвид е тук. Снощи забелязах, че добре си похапна. Струва ми, че интелектуалците винаги имат нужда от силна храна. Между другото, къде е Дейвид?
— Качи се в стаята си, като разбра какво се е случило — отговори Мидж.
— А, да, добре, много тактично от негова страна. Вероятно се е почувствувал неловко. Разбира се, каквото и да говорим, убийството е нещо много нелепо — разстройва прислугата и изважда цялата къща от релси. Ето, имахме патици за обяд, добре поне, че са вкусни и студени. Как мислиш, какво трябва да направим за Герда? Някакво студено плато? Или може би малко силен бульон?
„Луси наистина не е човешко същество!“ — помисли си Мидж и веднага я обзеха угризения. По-скоро Луси беше прекалено истински човек и това шокираше хората! Нима това не беше чистата и неукрасена истина — че хората преодоляваха всички катастрофи в живота си чрез тези съвсем обикновени делнични грижи? Луси чисто и просто изказваше мислите, които хората не искаха да си признаят. Все някой трябва да мисли за прислугата и да се тревожи за яденето. Човек дори усещаше глад. Тя самата беше гладна в момента! Чувствуваше се гладна и същевременно страшно отпаднала. Странно съчетание.