— Аз… Аз наистина едва сега започвам да проумявам какво е станало. Досега не можех да приема, все още не съм в състояние да приема, че това е истина… че Джон е мъртъв.
Тя се разтрепери.
— Кой може да го е убил? Кой би могъл да убие Джон? Лейди Ангкател пое дълбоко дъх, но в този момент вратата на кабинета се отвори и тя рязко обърна глава. Появиха се сър Хенри и инспектор Грейндж — едър, набит мъж, чиито увиснали надолу мустаци му придаваха леко песимистичен вид.
— Това е съпругата ми, инспектор Грейндж.
Грейндж се поклони леко и каза:
— Лейди Ангкател, възможно ли е да разменя няколко думи с мисис Кристоу?
Лейди Ангкател посочи фигурата на дивана:
— Мисис Кристоу?
Герда нетърпеливо отговори:
— Да, аз съм мисис Кристоу.
— Мисис Кристоу, не бих желал да ви разстройвам, но а налага да ви задам няколко въпроса. Разбира се, ако предпочитате, можете първо да се обадите на адвоката си.
Сър Хенри се обади:
— Може би така е по-разумно, Герда.
Тя го прекъсна:
— Какъв адвокат? Защо? Откъде накъде адвокатът може да знае нещо за смъртта на Джон?
Инспектор Грейндж се покашля. Сър Хенри понечи д продължи, но Хенриета го изпревари:
— Инспекторът иска само да разбере какво се е случило тази сутрин.
Герда се обърна към него. Когато заговори, гласът й прозвуча смаяно.
— Това прилича на лош сън, не мога да повярвам. Аз… не мога дори да заплача. Просто нищо не чувствувам.
Грейндж рече успокоително:
— Това е от шока, мисис Кристоу.
— Да да, разбира се. Но всичко стана толкова внезапно. Излязох от къщата и тръгнах надолу по пътеката към плувния басейн…
— В колко часа, мисис Кристоу?
— Беше преди един, може би един без две минути. Знам, защото погледнах този часовник. И като стигнах там… там беше Джон, лежеше и имаше кръв на цимента…
— Чухте ли изстрел, мисис Кристоу?
— Да… не… всъщност не помня. Знаех, че сър Хенри и мистър Ангкател са навън и стрелят. Аз, аз само видях Джон…
— Да, мисис Кристоу?
— Джон и кръвта, и револвера… Вдигнах револвера…
— Защо?
— Моля?
— Защо вдигнахте револвера, мисис Кристоу?
— Аз… не знам.
— Не трябваше да го докосвате.
— Не трябваше ли? — Погледът на Герда блуждаеше празно. — Но аз го докоснах. Държах го в ръцете си.
Тя погледна ръцете си, сякаш револверът беше още в тях. Герда се обърна към инспектора. Гласът й прозвуча изтерзано:
— Кой може да е убил Джон? Няма човек на този свят, който би желал смъртта му. Джон беше… той беше най-добрият човек. Толкова мил, винаги се раздаваше на другите. Всички го обичаха инспекторе. Той беше прекрасен лекар. Беше най-добрият и най-милият съпруг. Трябва да е било нещастен случай. Трябва!
Тя посочи с ръка към стаята.
— Попитайте който и да е, инспекторе. Никой от тях не би пожелал смъртта на Джон.
В гласа й прозвуча отчаян зов. Инспектор Грейндж затвори бележника си.
— Благодаря ви, мисис Кристоу — изрече той с равен глас. — Засега това е всичко.
Еркюл Поаро и инспектор Грейндж тръгнаха заедно през кестеновата горичка към басейна. Трупът на Джон Кристоу беше вече фотографиран, измерен, описан и прегледан от полицейския лекар, а после отнесен в моргата. Еркюл Поаро си помисли, че сега басейнът изглеждаше странно невинен. Всичко, с изключение на Джон Кристоу, беше придобило неясни очертания. Дори в смъртта си той беше осезаемо истински. Сега плувният басейн не беше просто плувен басейн, а мястото, където беше лежал Джон Кристоу и животът му беше изтичал в изкуствено синята вода. Изкуствен. Поаро се хвана за думата. Точно така, във всичко имаше нещо изкуствено. Като че ли…
Към инспектора се приближи някакъв мъж с бански костюм.
— Ето револвера, сър — каза той.
Инспектор Грейндж внимателно пое револвера, от който се стичаше вода.
— Няма никаква надежда да открием отпечатъци от пръсти — отбеляза той. — Но за щастие това няма значение в нашия случай. Когато сте пристигнали, мисис Кристоу е държала револвера, нали така, мосю Поаро?
— Да.
— Следващото нещо, което трябва да направим, е да идентифицираме револвера — продължи инспекторът. — Предполагам, че сър Хенри няма да се затрудни. Вероятно го е взела от неговия кабинет.
Той хвърли един поглед на басейна.
— Нека да повторим още веднъж, за да бъде съвсем ясно. Долната пътека води до стопанството и лейди Ангкател е дошла оттам. Другите двама — мистър Едуард Ангкател и мис Савърнейк — са дошли откъм горичката, но поотделно. Той е дошъл по пътечката вляво, а тя — по тази вдясно, която води към голяма цветна леха над къщата. Но когато вие сте се приближавали, те са стояли двамата на отсрещния край на басейна.