— Не съм съгласен с вас, сър — обади се Дейвид, — че къщите на бъдещето ще ползуват само електричество. Възможно е да съществува обща отоплителна система, захранвана от един-единствен източник. Домакинският труд трябва да бъде сведен до минимум в домовете на работническата класа.
Едуард Ангкател побърза да отговори, че не е добре запознат с този въпрос. Дейвид изкриви презрително устни.
Гаджън внесе кафето, движейки се малко по-бавно от обикновено, в тон с печалната атмосфера, която благоприличието налагаше.
— О, Гаджън — каза лейди Ангкател. — Онези яйца. Смятах да напиша датите на тях, както правя това обикновено. Ще помолите ли мисис Медуей?
— Милейди, смея да заявя, че всичко е уредено. — Той прочисти гърлото си. — Имах честта сам да се погрижа.
— О, благодаря, Гаджън.
Щом Гаджън напусна стаята тя измърмори:
— Гаджън наистина е великолепен. Слугите се държат възхитително. Човек не може да не им съчувствува с всичките тези полицаи наоколо — сигурно е ужасно за тях. Между другото, остана ли някой?
— Имаш предвид някой полицай? — попита Мидж.
— Да. Не оставят ли един на пост в коридора? Или пък да наблюдава външната врата от храстите?
— Защо трябва да наблюдава външната врата?
— Нямам представа. Така правят в книгите. А през нощта убиват още някого.
— Не говори така, Луси — каза Мидж.
Лейди Ангкател я погледна с любопитство.
— Скъпа, толкова съжалявам. Беше много глупаво. Разбира се, че никого няма да убият. Герда си отиде вкъщи… искам да кажа… О, Хенриета, наистина съжалявам. Съвсем нямах предвид това.
Ала Хенриета не отговори. Тя беше застанала до кръглата маса и се взираше в резултатите от бриджа от предишната вечер.
— Извинявай, Луси, какво каза? — попита тя така, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.
— Чудех се дали не е останал някой полицай наоколо.
— Дали е останал някой излишен, като след разпродажба? Не, не мисля. Всички се върнаха обратно в участъка, за да запишат това, което им казахте, на техния полицейски език.
— Хенриета, какво гледаш там?
— Нищо. Хенриета отиде до камината.
— Какво ли прави Вероника Крей тази вечер? — попита тя.
— Боже мой! Не мислиш, че може да дойде отново тук, нали? Вече трябва да е научила.
— Да — замислено каза Хенриета. — Предполагам, че е чула.
— А това ме подсеща да се обадя на семейство Кари. Не можем да ги приемем утре на обяд и да се преструваме, че все едно нищо не е било.
Тя излезе от стаята.
Дейвид, който ненавиждаше роднините си, измърмори, че трябва да погледне нещо в енциклопедия Британика. Смяташе, че поне в библиотеката ще го оставят на спокойствие.
Хенриета отиде до френския прозорец, отвори го и излезе навън. Едуард се поколеба за секунда, но я последва.
Намери я загледана в небето. Тя каза:
— Не е така топло като снощи, нали?
Едуард отговори с приятния си глас:
Не. Вечерта е доста хладна.
Сега тя гледаше към къщата. Погледът й пробягна по редицата прозорци. След това се обърна и се втренчи в гората. Той изобщо нямаше представа какво става в ума й.
Едуард леко се размърда към отворения прозорец.
— По-добре да влезем вътре. Студено е.
Тя поклати глава.
— Отивам да се разходя. До плувния басейн.
— О, боже! — Той пристъпи пъргаво към нея — Ще дойда с теб.
— Не, благодаря ти, Едуард.
Гласът й проряза есенния хлад.
— Искам да остана сама с моя мъртвец.
— Хенриета! Скъпа моя, не съм казал нищо. Но ти знаеш колко… колко много съжалявам.
— Съжаляваш? Че Джон Кристоу е мъртъв? Гласът й все още звучеше остро.
— Исках да кажа, че съжалявам за теб, Хенриета. Сигурно е… сигурно е страшен шок за теб.
— Шок ли? Аз съм много жилава Едуард. Мога да понасям шокове. А за теб беше ли шок? Какво изпита като го видя да лежи тук? Вероятно радост. Ти не обичаше Джон Кристоу.
Едуард прошепна:
— Ние… ние не се познавахме добре.
— Как чудесно се изразяваш, толкова сдържано. Но всъщност между вас двамата имаше нещо общо — аз! И двамата ме обичахте, нали? Само че това не ви свързваше, а точно обратното.
Луната колебливо се показа иззад един облак и той се стресна от лицето й, което се взираше в него. Несъзнателно той винаги беше виждал в Хенриета образа на онази Хенриета от времето в Ейнсуик. За него тя си оставаше засмяното момиче с развълнувания поглед. Жената, която виждаше сега, бе напълно непозната за него — с блестящи, но ледени очи, които враждебно се взираха в него.
Той настойчиво каза:
— Хенриета, скъпа, повярвай ми, наистина ти съчувствувам в… в твоята скръб, в твоята загуба.