— Скръб ли?
Този въпрос го стресна. Тя като че ли го задаваше на себе си, а не на него.
Хенриета тихо каза:
— Толкова внезапно… Как внезапно става това. Дишаш, живееш и в следващия момент си мъртъв, няма те. О, тази празнота. А ние ядем крем карамел и мислим, че сме живи. Джон, който беше много по-жив от всички нас, е мъртъв. Повтарям си го отново и отново: мъртъв, мъртъв, мъртъв. И скоро думата губи значението си, просто няма никакъв смисъл. Това е една съвсем обикновена дума, като откършен клон. Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Не ти ли звучи като там-тамът в джунглата? Мър-тъв, мър-тъв, мър-тъв…
— Хенриета, престани! За бога, престани!
Тя го погледна учудено.
— Не знаеше ли, че се чувствувам по този начин? Какво си мислеше? Смяташе, че кротко ще лея сълзи в кърпичката си и ти ще ми държиш ръката? Че това ще бъде голям шок за мен, но малко по малко ще започна да се оправям? А ти ще ме успокояваш? Много си мил, Едуард. Наистина си много мил, но си твърде… неуместен.
Той се отдръпна. Лицето му се вкамени и той сухо каза:
— Да, винаги съм го знаел.
Тя яростно продължи:
— Какво мислиш ми е било цяла вечер да седя на масата и на никой да не му пука, че Джон е мъртъв. На никой, освен на мен и на Герда! Ти — радостен, Дейвид — смутен, Мидж — разстроена, а Луси изтънчено да се наслаждава, че това, което чете в „Нюз ъв дъ уърлд“, се случва в живота! Не виждаш ли какъв невероятен кошмар е всичко това?
Едуард не отговори. Той отстъпи назад към сянката. Хенриета се вгледа в него и рече:
— Тази вечер нищо не ми се струва истинско, нищо и никой, само Джон!
Едуард прошепна:
— Зная, че… че аз не съм много истински.
— Боже, колко съм жестока, Едуард. Но не мога нищо да направя. Не мога да не негодувам, че Джон, който беше толкова жив, е мъртъв.
— А аз, който съм полумъртъв, съм жив.
— Нямах това предвид, Едуард.
— Мисля, че точно това имаше предвид, Хенриета. И навярно си права.
Но тя унесено продължаваше да говори, връщайки се на предишната си мисъл:
— Това не е скръб. Може би не съм способна да изпитам скръб. И сигурно никога няма да мога. Но бих желала да скърбя за Джон.
Думите й прозвучаха невероятно. Следващата й реплика обаче го потресе истински:
— Трябва да отида до басейна — каза Хенриета делово и се шмугна между дърветата.
Едуард сковано пристъпи през отворения прозорец. Мидж го погледна, докато той влизаше. Лицето му беше сиво и изопнато, без капка кръв, а очите му — невиждащи.
Той не чу въздишката, която Мидж се опита да сподави.
Машинално се отправи към един стол и седна. Осъзнаваше, че трябва да каже нещо и рече:
— Студено е.
— Студено ли ти е, Едуард? Да запалим ли огън?
— Моля?
Мидж взе един кибрит от полицата над камината и клекна да запали огъня, като внимателно следеше Едуард с крайчеца на окото си. Той изобщо не съзнаваше какво става около него.
Мидж рече:
— Огънят ще те сгрее.
„Колко измръзнал изглежда — мислеше Мидж — Навън не е толкова студено. Заради Хенриета е. Какво ли му е наговорила?“
— Едуард, премести стола си по-близо до огъня.
— Какво?
— О, нищо. Говорех за огъня.
Тя изричаше думите си бавно и високо, като на глух. Внезапно, толкова внезапно, че сърцето й подскочи от облекчение, предишният Едуард й се усмихна внимателно:
— На мен ли говореше, Мидж? Извинявай. Бях се замислил.
— Няма нищо, ставаше дума за огъня.
Съчките в камината пукаха, а няколко шишарки пламтяха ярко. Едуард ги погледна и каза.
— Хубав огън.
Той протегна издължените си тънки длани към пламъка, наслаждавайки се на настъпилото облекчение. Мидж каза:
— В Ейнсуик винаги слагахме шишарки.
— Все още слагам. Всяка сутрин донасят по една пълна кошница за камината.
Едуард в Ейнсуик. Мидж притвори очи и си го представи. Той сигурно седи в библиотеката в западното крило на къщата. Магнолията почти покриваше прозореца и следобед слънчевите лъчи позлатяваха листата й. През другия прозорец се виждаше ливадата и високия бор, изправен като страж. А вдясно беше големият червенолист бук.
О, Ейнсуик, Ейнсуик!
Тя почти усещаше сладкия дъх на магнолията, която дори през септември беше покрита с големи восъчнобели цветове. И мириса на шишарките в огъня. И лекия дъх на плесен, който се носеше от книгата на Едуард. Той сигурно сяда в голямото кресло и от време на време очите му пробягват от страницата към огъня, а той си мисли за Хенриета.
Мидж се размърда и попита:
— Къде е Хенриета?
— Отиде до басейна.
Мидж се сепна.
— Но защо?
Гласът й, отсечен и плътен, накара Едуард да се пооживи.