— Скъпа Мидж, ти би трябвало да знаеш или поне да се досещаш. Те бяха доста близки с Джон.
— Разбира се, че го знам. Но не разбирам защо трябва да броди в тъмното там, където е бил убит. Това не подхожда на Хенриета. Никога не е била мелодраматична.
— Знае ли някой от нас какъв е другият? Хенриета например.
Мидж се намръщи и каза:
— Все пак, Едуард, ние с теб цял живот сме познавали Хенриета.
— Тя се е променила.
— Не, не мисля, че човек се променя.
— Хенриета се е променила.
Мидж го погледна учудено.
— Повече, отколкото сме се променили ние с теб?
— О, аз съм си все същият, добре го зная. А ти… Очите му като че ли преоткриха Мидж, която беше коленичила пред решетката на камината. Като че ли я гледаше от някъде много далеч и погледът му попиваше очертанията на квадратната брадичка тъмните очи, решителната й уста. Той каза:
— Бих искал да те виждам по-често, Мидж, скъпа.
Тя му се усмихна и рече:
— Знам. Само че не е лесно в днешно време.
Отвън се чу някакъв шум и Едуард се изправи.
— Луси беше права — каза той. — Денят беше много уморителен — за пръв път имаме работа с убийство. Ще си лягам. Лека нощ.
Той беше напуснал стаята, когато Хенриета влезе през прозореца.
Мидж се обърна към нея:
— Какво си направила на Едуард?
— На Едуард ли?
Хенриета изглеждаше отнесена някъде много далеч, потънала в мислите си. Челото й беше покрито с бръчка.
— Да, Едуард. Изглеждаше ужасно, като влезе, измръзнал и посивял.
— Мидж, щом си толкова загрижена за Едуард, защо не направиш нещо за него?
— Да направя нещо? Какво искаш да кажеш?
— Не зная. Да се качиш на един стол и да изкрещиш! Да му привлечеш вниманието. Не разбираш ли, че това е единственият начин с мъж като Едуард?
— Едуард никога няма да обърне внимание на някой друг, освен на теб, Хенриета. Винаги е било така.
— Много неинтелигентно от негова страна — Тя погледна пребледнялото лице на Мидж. — Извинявай, нараних те, но тази вечер мразя Едуард.
— Мразиш Едуард? Невъзможно!
— Разбира се, че е възможно. Не знаеш…
— Какво?
Хенриета бавно заговори:
— Той ми напомня за толкова много неща, които искам да забравя.
— Какви неща?
— Ами например Ейнсуик.
— Ейнсуик? Искаш да забравиш Ейнсуик? Мидж не можеше да повярва на ушите си.
— Да да да! Бях щастлива там, но сега не мога да понеса да ми напомнят за щастливи мигове. Не разбираш ли? Беше прекрасно време, когато не знаехме какво ни очаква. И човек вярва, че го очакват само хубави неща. Някои хора са мъдри, те никога не очакват щастието. А аз го чаках.
Тя рязко изрече последните си думи:
— Никога повече няма да се върна в Ейнсуик. Мидж й отговори бавно:
— Дали?
ГЛАВА XIV
B понеделник сутринта Мидж се стресна в съня си и отвори очи. Няколко секунди лежа слисана, а обърканият й поглед бе отправен към вратата в очакване да се появи Луси. Какво й беше казала Луси първата сутрин, когато нахлу в стаята й?
Че ще имат трудни дни? Тя беше разтревожена тогава, очакваше някакви неприятности.
Да, наистина се беше случило нещо неприятно и тегнеше върху Мидж като черен облак. Нещо, за което искаше да мисли, не искаше да си спомня. Нещо, което я плашеше. Нещо във връзка с Едуард.
Споменът нахлу в съзнанието й. Ужасната, вцепеня ща дума — убийство!
„О, не — умолително си каза Мидж, — това не може да истина. Това е някакъв лош сън. Джон Кристоу убит, застрелян, проснат до басейна. Кръв и синя вода — като корицата на криминален роман. Просто нереално, фантастично. Не може да ми се случи такова нещо. Защо не бяхме в Ейнсуик! В Ейнсуик това не би могло да се случи.“
Черното бреме се измести от челото й и заседна в стомаха й. Започна да й се гади.
Но това не беше сън. Беше се случило наистина като в „Нюз ъв дь уърлд“, и тя, и Едуард, и Луси, и Хенри, и Хенриета бяха забъркани в това нещо.
Не беше честно, наистина не беше честно — те нямаха, нищо общо с това, че Герда е решила да застреля мъжа си. Мидж се размърда от възмущение. Тихата глупавата трогателната Герда. Човек не можеше да свърже образа й с някаква мелодрама или насилие. Герда просто не би могла да застреля никого. Вътрешното й безпокойство отново се надигна. Не, не трябва да мисли така. Защото кой друг би могъл да застреля Джон? А Герда се беше изправила над тялото му с револвер в ръката. Револверът, който беше взела от кабинета на Хенри.
Герда беше казала, че е намерила Джон мъртъв и е вдигнала револвера. Добре, но какво друго би могла да каже? Клетницата все нещо трябваше да каже.
Чудесно, че Хенриета я защищаваше; каза, че историята на Герда е напълно възможна. Невъзможните версии явно бяха убягнали от вниманието на Хенриета.