Снощи Хенриета се държа много особено. Но това разбира се, се дължеше на шока от смъртта на Джон.
Бедната Хенриета, тя толкова много държеше на Джон.
Но с времето щеше да го преодолее, човек преодолява всичко. Тогава щеше да се омъжи за Едуард и да заживее в Ейнсуик, а Едуард най-накрая щеше да бъде щастлив.
Хенриета винаги беше обичала Едуард. Просто Джон Кристоу беше по-агресивен и по-впечатляващ. Край него Едуард изглеждаше толкова… просто бледнееше.
По време на закуската Мидж забеляза, че Едуард, освободен от влиянието на Джон, беше започнал като че ли да се самоутвърждава. Той изглеждаше по-уверен в себе си, по-малко колеблив и стеснителен.
Разговаряше любезно с намръщения и неразговорлив Дейвид.
— Трябва да идваш по-често в Ейнсуик, Дейвид. Бих желал да се чувствуваш като у дома си и да опознаеш мястото.
Дейвид студено отвърна, докато си вземаше от мармалада:
— Тези големи имения са направо абсурдни. Трябва да се разделят на по-малки части.
— Надявам се, че докато съм жив, това няма да стане — шеговито отвърна Едуард. — Моите наематели се чувствуват добре.
— Не трябва да се чувствуват доволни — отсече Дейвид. — Никой не трябва да е доволен.
— Ако маймуните бяха доволни от опашките си… — се намеси лейди Ангкател от мястото си до шкафа, вперила разсеян поглед в една чиния с бъбреци. — Това е едно стихче, което учихме в детската градина, но не мога да си спомня как продължава. Трябва да си поговорим с теб, Дейвид, и да ме запознаеш със съвременните идеи. Доколкото схващам, човек трябва да мрази всички, но същевременно да им осигурява безплатна медицинска помощ и допълнително обучение (горките беззащитни дечица, които трябва да се тъпчат в училищата всеки ден). Освен това насила изливат в гърлата на нещастните бебенца рициново масло, което мирише отвратително, без някой да ги пита дали го харесват или не.
Мидж си помисли, че Луси се държи съвсем в обичайния си стил.
Гаджън, с когото се размина в преддверието, също се държеше съвсем обичайно. По всичко личеше, че животът в имението е възвърнал обичайния си ход. След заминаването на Герда, случилото се приличаше на сън.
В този момент се чу скърцане на гуми по чакъла отвън и сър Хенри излезе от колата си. Той беше прекарал нощта в клуба си, тръгвайки обратно рано сутринта.
— Е, скъпи, всичко наред ли е? — попита Луси.
— Да. Секретарката беше там, много компетентно момиче. Тя пое нещата в свои ръце.
Оказа, се, че има една сестра. Секретарката й изпрати телеграма.
— Знаех си, че ще има — каза лейди Ангкател. — В Тьрнбридж Уелс?
— Мисля, че беше Бексхил — отговори малко недоумяващо сър Хенри.
Гаджън се приближи.
— Инспектор Грейндж се обади по телефона, сър Хенри. Предварителното следствие е в сряда от единадесет часа.
Сър Хенри кимна, а лейди Ангкател каза:
— Мидж, май ще трябва да се обадиш в магазина си. Мидж бавно тръгна към телефона.
До този момент животът й беше толкова обикновен и нормален, а сега се чудеше как да обясни на работодателката си, че след като беше имала четири почивни дни, не може да се върне на работа, защото е станало убийство. Просто не звучеше правдоподобно. То дори и не беше правдоподобно. А никак не беше лесно да обясняваш нещо на мадам Алфреж.
Мидж вдигна решително брадичка посягайки към слушалката.
Разговорът се оказа точно толкова неприятен, колкото беше очаквала. Дрезгавият глас на язвителната дребна еврейка се носеше гневно откъм слушалката:
— Какфо касвате, мис Хардкасъл? Смърт? Погребение? Не снаете ли колко много работа имаме? Смятате, че сте търпя подобни исфинения? О, да, добре си прекарфате фремето, не се и съмняфам!
Мидж я прекъсна с по-остър тон.
— Полисията? Полисията ли касахте? Това беше почти писък. — Фие имате работа с полисията?
Мидж стисна зъби и продължи да обяснява. Странно колко вулгарно звучеше всичко от устата на тази жена. Един най-прост полицейски случай. Каква алхимия беше човешката душа.
Едуард отвори вратата за да влезе, но като видя, че Мидж говори по телефона се запъти обратно навън. Мидж го спря.
— Едуард, остани. Моля те. О, наистина искам да останеш.
Присъствието на Едуард в стаята я окуражи, неутрализира отровата. Тя махна ръката си от слушалката.
— Моля? Да Съжалявам, мадам. Но въпреки всичко, вината едва ли е моя…
Противният дрезгав глас продължи да крещи ядосано.
— Какфи са теси фаши приятели? Сто за хора са щом убифат и полисията е там? Поцти съм ресила пофече да не фи приема на работа! Не мога да посфоля да се нарусафа добро име на мое саведение.