Мидж изхъмка покорно в отговор. Най-накрая с въздишка на облекчение постави слушалката на телефона. Повдигаше й се и цялата трепереше.
— Това е мястото, където работя — обясни тя. — Трябваше да ги предупредя, че няма да се върна на работа до четвъртък заради следствието.
— Надявам се, че са проявили разбиране. Какъв е тоя магазин за дрехи, в който работиш? Управителката симпатична ли е?
— Твърде силно казано за нея! Еврейка от Уайтчапъл, с боядисана коса и с глас като на дърдавец.
— Но, скъпа Мидж…
Смаяното лице на Едуард поразвесели Мидж. Той беше толкова загрижен.
— Но, скъпо дете, не може да се примиряваш с това. Ако наистина трябва да работиш, поне си избери нещо, където да ти е приятно и да харесващ хората с които работиш.
Мидж го изгледа без да му отговори. Чудеше се как да обясни на човек като Едуард. Какво знаеше Едуард за търсенето на работа?
Внезапно в нея се надигна горчилка. Луси, Хенри, Едуард, дори Хенриета — между нея и тях лежеше непреодолима пропаст, бездната, която дели богатите от работническата класа.
Те нямаха никаква представа колко трудно е да си намериш работа, а след като веднъж си я намерил, колко трудно е да я запазиш! Човек би казал, че на нея в действителност не й се налага да си печели хляба. Луси и Хенри с радост биха я приели в дома си и на драго сърце биха й отпуснали една прилична сума за издръжка — нещо, което и Едуард би сторил с желание.
Но нещо в Мидж се бунтуваше срещу охолния живот, който й предлагаха нейните заможни роднини. Беше чудесно от време на време да се потопи в добре поддържания разкош на Луси и тя се наслаждаваше истински на гостуванията си в имението Холоу.
Но духът й беше твърде независим, за да приеме, че някой друг може да я дари с добър живот. Същото това чувство не й позволяваше да започне собствен бизнес със заем от роднини и приятели. Беше се нагледала на такъв живот.
Тя няма да взема заеми, нито ще ползува нечии връзки. Беше си намерила работа за четири лири седмично и ако, вземайки я на работа мадам Алфреж се беше надявала че Мидж ще привлече високопоставените си приятели да пазарят в нейния магазин, то мадам остана много разочарована. Мидж непреклонно отхвърляше всеки подобен намек от страна на приятелите си.
Тя не хранеше илюзии по отношение на работата. Не харесваше нито магазина нито мадам Алфреж, нито вечното раболепие пред невъзпитаните и груби клиентки, на силно се съмняваше, че би могла да си намери друга работа, която да й допада тъй като нямаше никаква квалификация.
Тази сутрин непоносимо я дразнеше наивното предположение на Едуард, че пред нея има широки възможности за избор на работа. Какво право имаше Едуард да живее в свят, който нямаше нищо общо с реалността?
Ето ги всички от семейство Ангкател. А тя беше Ангкател само наполовина. Понякога като тази сутрин например, изобщо не се чувствуваше Ангкател! Тя цялата беше дъщеря на баща си.
Замисли се за баща си с обичайното чувство на любов и болка. Мъж на средна възраст, с посребрени коси и уморено лице, който години наред се беше борил да спаси семейния бизнес, но независимо от усилията му, той бе западал все повече и повече, не защото баща й беше неспособен — просто животът вървеше напред.
Странно беше, че Мидж не питаеше гореща любов към своята майка от фамилията Ангкател, която винаги бе изпъквала в обществото, а към своя тих и изнурен баща. Всеки път, когато се връщаше от Ейнсуик, а гостуванията щам бяха най-голямото удоволствие в живота й, тя се хвърляше и обвиваше ръце около врата на баща си в отговор на почти незабележимото му неодобрение и казваше: „Толкова се радвам, че съм си у дома, толкова се радвам.“
Майка й почина, когато Мидж беше на тринадесет години. Имаше моменти, в които Мидж си мислеше, че знае твърде малко за нея. Тя беше разсеяна, чаровна, весела. Дали беше съжалявала за брака си, защото този брак я беше извадил от обичайния живот на фамилията Ангкател? Мидж нямаше представа. След смъртта на майка й нейният баща посивя още повече и се затвори в себе си. Усилията му да спаси семейния бизнес станаха още по-безрезултатни. Той тихо и незабележимо угасна, когато Мидж навърши осемнадесет годии.
Мидж поживя известно време при роднините си, приемаше подаръците им — наистина беше прекарала чудесно това време с Ангкателови, — но категорично отказа парите им. Колкото и много да ги обичаше, имаше моменти като този, когато с огромна сила я връхлиташе усещането, че тя е толкова различна от тях.
Изпълнена с ненавист, тя си помисли: „Те нямат представа за нищо!“
Едуард, чувствителен както винаги, я погледна смутено и внимателно попита: