— Да не би да те разстроих с нещо?
В стаята влезе Луси. Тя беше стигнала почти до връхната точка на един от своите диалози.
— …виждаш ли, изобщо не се знае дали тя ще предпочете „Уайт Харт“ или нас.
Мидж я погледна невиждащо, след което обърна очи към Едуард.
— Излишно е да поглеждаш Едуард — каза лейди Ангкател. — Той чисто и просто не може да знае, че ти Мидж, си винаги толкова практична.
— Не зная за какво говориш, Луси.
Луси се изненада:
— За предварителното следствие, скъпа. Герда е пристигнала за следствието. Чудя се дали трябва да отседне тук или в „Уайт Харт“? Тук ще се измъчва от спомените, но в „Уайт Харт“ ще бъде пълно с хора, които я зяпат, както и с безброй репортери. Нали знаеш, в сряда в единадесет часа. Дали не беше единадесет и половина? — Усмивка озари лицето на лейди Ангкател. — Никога досега не съм ходила на предварително следствие! Смятам да облека нещо сиво и шапка, разбира се, като на църква, но без ръкавици. Всъщност — продължи лейди Ангкател, докато отиваше към телефона — не мисля, че изобщо имам други ръкавици освен градинарските. Разбира се, останали са ми много от онези дълги вечерни ръкавици от времето на правителствените приеми. Ръкавиците са доста глупави, не намирате ли?
— Имат смисъл единствено, когато не искаш да оставяш отпечатъци при убийство — засмя се Едуард.
— Това, което казваш, е много интересно, Едуард. Много интересно. Но защо съм хванала това нещо? — Лейди Ангкател погледнала с отвращение телефонната слушалка.
— Може би си имала намерение да се обадиш на някого?
— Не мисля.
Лейди Ангкател разсеяно поклати глава, грижливо връщайки слушалката на мястото й.
Тя обърна поглед от Едуард към Мидж.
— Едуард, струва ми се, че не трябва да разстройваш Мидж. Мидж отдава много по-голямо значение на внезапните смъртни случаи, отколкото ние.
— Но, скъпа Луси — възкликна Едуард. — Аз просто се тревожех за това ужасно място, където работи Мидж. Никак не ми харесва.
— Едуард е на мнение, че трябва да имам една възхитително очарователна работодателка, която страшно да ме харесва — сухо рече Мидж.
— Милият Едуард — разбиращо каза Луси.
Тя се усмихна на Мидж, след което напусна стаята.
— Мидж, аз наистина съм разтревожен — повтори Едуард. Тя го прекъсна:
— Тази проклета жена ми плаща четири лири на седмица. Това е единственото, което има значение.
Профуча край него и излезе в градината. Сър Хенри седеше на обичайното си място на ниската ограда, но Мидж се обърна и пое към цветната леха.
Роднините й бяха очарователни, но точно тази сутрин изобщо не й беше притрябвал техния чар.
Дейвид Ангкател се беше разположил на пейката в горния край на пътеката.
Той поне не преливаше от очарование и Мидж се насочи към него. Седна на пейката и със злорадо удоволствие забеляза неговото изумление.
Необикновено трудно е да се отървеш от човешко присъствие, помисли си Дейвид.
Нашествието от чевръсти и решителни прислужници, въоръжени с метли и парцали, го беше прогонило сутринта от спалнята му.
Бе се оказало, че библиотеката (и Енциклопедия Британика) не са уединеното светилище, както се беше надявал. Лейди Ангкател на два пъти беше влизала и излизала от стаята, отправяйки му любезни забележки, на които очевидно никой не би могъл да даде интелигентен отговор.
Тогава бе решил да дойде тук, за да помисли върху положението си. Двата дни, които с нежелание бе приел да прекара тук, се бяха проточили поради внезапната и насилствена смърт на неговия сродник.
Дейвид, който предпочиташе да разсъждава върху академичното минало или да води задълбочени дискусии върху бъдещето, което чертаеха левите движения, не изпитваше никаква склонност да се занимава с грубото и реалистично настояще.
Както вече беше заявил на лейди Ангкател, той не четеше „Нюз ъв дь уърлд“, но очевидно това издание на жълтата преса се беше настанило в имението.
Убийство! Дейвид потръпна от погнуса. Какво щяха да си помислят приятелите му? Как, така да се каже, човек възприема убийството? Как да се отнася към него? С отегчение, възмущение или с лек присмех?
Зает с разрешаването на тези проблеми, присъствието на Мидж в никакъв случай не му доставяше удоволствие. Той я погледна сконфузено, докато тя се настаняваше до него.
Почувствува се доста смутен от предизвикателството, което прочете в очите й в отговор на неговия поглед. Едно неприятно момиче без никаква интелектуална стойност.
Тя го попита:
— Харесват ли ти роднините?
Дейвид сви рамене и каза:
— Че кой мисли за роднините си?
Мидж отговори: