Че кой всъщност мисли за нещо?
Дейвид въобще не се усъмни, че тя поне не мисли. Той почти снизходително заяви:
— Анализирах реакциите си към убийството като явление.
— Доста необичайно е да си замесен в убийство.
Дейвид с въздишка изрече:
— Безкрайно отегчително. — Това май беше най-доброто становище. — И всички останали клишета, за които човек си мисли, че съществуват само на страниците на детективските романи.
— Сигурно съжаляваш, че си дошъл — каза Мидж.
Дейвид отново въздъхна:
— Да, бих могъл да прекарам времето си с един приятел в Лондон. — След малко допълни: — Той има книжарница и литература за левите движения.
— Предполагам, че тук обстановката е по-приятна — каза Мидж.
— Че кой обръща внимание на тези работи? — въпросът на Дейвид преливаше от презрение.
— Има случаи, в които нищо друго не ме интересува — отговори Мидж.
— Разглезено отношение към живота — заяви Дейвид. — Ако беше работничка…
Мидж го прекъсна:
— Аз съм работничка. Точно затова разкошът е особено привлекателен за мен. Хубави легла, възглавнички, тихичко ти поднасят чая в леглото, порцеланова вана и топла вода и прекрасни ароматични соли за ваната. Кресло, в което просто потъваш… — Мидж направи кратка пауза докато изреждаше тези прелести.
— Работниците трябва да притежават всички тези неща — каза Дейвид.
Но не беше много сигурен за поднесения в легло сутрешен чай — стори му се проява на разгулен разкош в един сериозно организиран нов свят.
Имаш горещата ми подкрепа — от все сърце му обеща Мидж.
ГЛАВА XV
Еркюл Поаро, който се наслаждаваше на една позакъсняла чаша горещ шоколад в късната утрин, беше прекъснат от звъна на телефона. Той се изправи и вдигна слушалката:
— Ало?
— Мосю Поаро?
— Лейди Ангкател?
— Колко мило, че познахте гласа ми! Да не би да ви притеснявам?
— Разбира се, че не. Надявам се, че не сте в лошо настроение след печалните събития вчера?
— Не, наистина. Печално, както отбелязахте, но намирам, че човек се чувствува някак си не дотолкова обвързан. Позвъних ви, за да разбера дали ви е възможно да наминете насам — зная, че съм досадна, но съм толкова разстроена.
— Разбира се, лейди Ангкател. Веднага ли имахте предвид?
— Ами, да веднага. Колкото е възможно по-бързо. Много мило от ваша страна.
— Няма нищо. В такъв случай бих могъл да мина през гората нали?
— Но, разбира се, това е най-краткият път. Много ви благодаря, драги мосю Поаро.
Като се спря само да изчетка няколко прашинки от ревера на сакото си и да надене лека връхна дреха, Поаро прекоси алеята и се забърза надолу по пътеката през кестеновата горичка. Плувният басейн беше напълно безлюден — полицаите бяха приключили работата си и си бяха отишли. Под меката влага на есенната светлина той изглеждаше невинен и спокоен.
Поаро хвърли един поглед към павилиона. Наметалото от сребърна лисица беше изчезнало, но шестте кутийки кибрит си стояха на масичката до канапето. Именно те го озадачиха повече от всякога.
„Това не е място, където се държи кибрит — тук е влажно. Да кажем една кутийка за всеки случай, но не и цели шест кибрита.“
Той се смръщи над масичката от ковано желязо. Таблата с чашите също беше изчезнала. Някой беше надраскал нещо с молив на масата — груба скица на някакво кошмарно дърво. Чувството за ред у Поаро беше накърнено.
Той поцъка с език, поклати глава и продължи бързо към къщата, като се чудеше каква ли е причината за тази толкова неотложна покана.
Лейди Ангкател го очакваше до френския прозорец и веднага го въведе в празния салон.
— Много мило, че дойдохте, мосю Поаро.
Тя топло стисна ръката му.
— На вашите услуги, мадам.
Лейди Ангкател размаха ръце изразително, след което широко отвори красивите си очи.
— Вие разбирате колко трудно е всичко. Инспекторът интервюира, не, разпитва или взема показания — не зная как точно му казват — от Гаджън. Целият ни живот зависи от Гаджън и ние толкова му съчувствуваме. Защото за него, естествено, е ужасно да бъде разпитван от полицията. Дори инспектор Грейндж, за когото имам чувството, че е един добър, вероятно семеен мъж, който сигурно има момчета и вечер си играят заедно с конструктора Мекано, и съпруга която не оставя прашинка из техния добре подреден, но вероятно малко претрупан дом…
Еркюл Поаро мигаше, докато лейди Ангкател продължаваше да описва въображаемия семеен живот на инспектор Грейндж.
— Като съдя по начина по който му висят мустаците — не спираше лейди Ангкател — мисля, че една безупречно чиста къща е малко потискаща — като сапун върху лицата на медицинските сестри. Прекалено много блясък! Но това е най-вече в провинцията, където нещата се движат по-бавно; в лондонските болници се носи прекалено много пудра и невероятно ярко червило. Започнах да казвам, че когато този абсурден случай приключи, вие, мосю Поаро, трябва непременно да дойдете на обяд, този път без произшествия.