Поаро стана и се върна по същия път, по който беше дошъл. Ако инспекторът се беше запътил към него, беше любопитен да чуе какво има да му каже.
Но когато пристигна в Рестхейвън, нямаше и следа от Грейндж. Поаро замислено проследи с поглед алеята към Доувкотс. Знаеше, че Вероника Крей не е заминала за Лондон.
Тази жена все повече подклаждаше любопитството му. Сребристият блясък на кожите, купчинката изоставени кибрити, неубедителното обяснение за нахлуването си в събота вечер и накрая разкритията, които Хенриета направи за отношенията между Джон Кристоу и Вероника Крей.
Много интересна схема, да точно така виждаше нещата — като схема. Една схема на смесени чувства и сблъсък на характери. Един план с особен замисъл, пронизван от черните нишки на омразата и въжделенията. Дали Герда Кристоу беше застреляла съпруга си? Или нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха на пръв поглед?
Той се върна към разговора си с Хенриета и реши, че нещата не бяха толкова прости.
Хенриета си беше направила извода, че той я подозира в убийството, но в действителност, той дори и не го беше допускал в ума си. По-скоро беше възможно тя да знае нещо. Да знае нещо или да крие нещо — но какво?
Той недоволно поклати глава. Сцената край басейна. Специално подготвена за случая, тя твърде много напомняше на театрална сцена. Но от кого беше подготвена? И за кого?
Той имаше основателни подозрения, че отговорът на втория въпрос е — за Еркюл Поаро. През цялото време тази мисъл не беше излязла от главата му. Но тогава беше сметнал, че това е една безочлива шега. Безочието можеше да приеме, но шегата преминаваше всякакви граници.
Поаро поклати глава. Нямаше представа, нямаше ни най-малка представа.
Той спусна клепачи и образите на всички участници в драмата изплуваха ясно пред очите му. Сър Хенри — почтен, благонадежден, верен служител на короната. Лейди Ангкател — нереална и загадъчна неочаквано и смущаващо чаровна с изключителната сила да внушава собствените си представи, които не не подлежаха на никаква логика. Хенриета Савърнейк — тя бе обичала Джон Кристоу повече от себе си. Пасивната деликатност на Едуард Ангкател. Смуглото живо момиче, наречено Мидж Хардкасъл. Слисаното и объркано лице на Герда Кристоу, стиснала револвера в ръце. Обиденото изражение върху младенческото лице на Дейвид Ангкател.
Всички бяха там, уловени в примката на закона. Здраво свързани от неумолимите последици на една жестока насилствена смърт. Всеки един от тях имаше своята история, изживяваше своята собствена трагедия.
И някъде в това взаимодействие от характери и чувства се криеше истината.
За Еркюл Поаро съществуваше само едно нещо, което беше по-привлекателно от изучаването на човешката психология и това беше преследването на истината, чистата и неподправена истина.
Беше решил да открие истината за смъртта на Джон Кристоу.
— Но разбира се, инспекторе — каза Вероника — с огромно удоволствие ще ви помогна.
— Благодаря ви, мис Крей.
Вероника Крей някак си не се покриваше с очакванията на инспектора. Беше се подготвил за блясък, превзетост, дори известен героизъм. Никак не би се изненадал, ако тя играеше някаква роля.
Във всеки случай ролята, с която тя все пак се беше нагърбила беше твърде различна.
Нямаше никакво преиграване с женския чар, блясъкът също беше поизоставен на заден план.
Вместо това той почувствува че срещу него седи една изключително привлекателна и скъпо облечена жена с делови маниери. Вероника Крей не е глупачка помисли си той.
— Бихме искали да дадете съвсем обикновени свидетелски показания, мис Крей. В събота вечер сте били в имението Холоу?
— Да, свърши ми кибритът. Човек забравя колко са важни тези неща тук, в провинцията.
— И сте извървели целия път до имението? Защо не се отбихте до съседа си, мосю Поаро?
Тя се усмихна — великолепната уверена усмивка на актриса, застанала пред камерата.
— Не подозирах кой ми е съсед, в противен случай бих се отбила там. Знаех само, че е някакъв дребничък чужденец и си помислих, сигурно ме разбирате, че може да започне да ми досажда, живеем толкова близо.
„Да — помисли си Грейндж, — напълно правдоподобно.“ Явно беше се подготвила за случая.
— Значи взехте кибрита и доколкото разбрах, сте срещнали свой стар приятел, доктор Кристоу?
Тя кимна.
— Бедният Джон. Не бях го виждала от петнадесет години.
— Наистина ли? — В гласа на инспектора прозвуча учтива почуда.
— Наистина — не по-малко учтиво, но категорично потвърди тя.
— И ви беше приятно да го видите отново?
— Много се зарадвах. Инспекторе, не намирате ли, че е просто възхитително да попаднеш най-случайно на стар приятел?