— Понякога — да.
Вероника Крей продължи, без да чака въпрос.
— Джон ме изпрати дотук. Сигурно бихте искали да знаете дали не е казал нещо, което има отношение към трагедията? Не съм престанала да премислям целия ни разговор от тогава но нямаше нищо особено, абсолютно нищо.
— За какво разговаряхте, мис Крей?
— За едно време. „Помниш ли това, помниш ли онова?“ — Тя се усмихна носталгично. — Бяхме се запознали в Южна Франция. Джон почти не се беше променил — малко поостарял, естествено, но вече по-самоуверен. Доколкото разбрах, бил е много известен специалист. Не говорихме за личния му живот. Останах с впечатление, че семейният му живот не е особено щастлив, но това беше съвсем смътно впечатление. Предполагам, че съпругата му, бедната, е една от тези безлични и ревниви жени, които са способни непрекъснато да вдигат скандали за по-привлекателните му пациентки.
— Не — каза Грейндж, — оказва се, че не е било така.
Вероника бързо реагира:
— Искате да кажете, че всичко е било скрито! Да, да, виждам, че това е далеч по-опасно.
— Значи вие мислите, че мисис Кристоу го е застреляла, така ли, мис Крей?
— Не биваше да го казвам! Нали човек не трябва да коментира нищо преди процеса? Страшно съжалявам, инспекторе. Моята прислужница ми каза, че всъщност мисис Кристоу е била видяна да стои над него все още с револвера в ръка. Знаете, че в провинцията мълвата се разпространява много бързо и твърде преувеличено. Слугите…
— Понякога слугите са ни много полезни, мис Крей.
— Да, сигурно получавате голяма част от информацията си от тях?
Грейндж безстрастно продължи:
Най-важният въпрос, несъмнено, е кой е имал мотив.
Той направи пауза. Вероника печално каза:
— А съпругата винаги заподозират първа. Колко цинично! Но винаги имай още една жена, която наричат „другата“. Вероятно и тя би могла да има мотив?
— Смятате, че в живота на доктор Кристоу е имало и друга жена?
— Ами да предполагам, че е имало. Разбирате ли, просто останах с това впечатление.
— Впечатленията понякога се оказват много полезни — каза Грейндж.
— Може би си въобразявам, но от думите му ми стори, че са доста близки с тази, скулпторката. Но вие сигурно вече сте проучили този въпрос.
— Налага се да проучваме всичко.
Инспектор Грейндж даде да се разбере, че няма намерение да коментира тези въпроси, но успя да забележи проблясъка на злобно задоволство в тези големи сини очи.
Той каза връщайки се към тона си на блюстител на закона.
— Казахте, че доктор Кристоу ви е изпратил до дома ви. В колко часа се разделихте?
— Знаете ли, аз въобще не си спомням! Знам, че разговаряхме известно време. Трябва да е било доста късно.
— Той влезе ли?
— Да, предложих му да пийне нещо.
— Аха. Мислех, че сте разговаряли в… в павилиона до плувния басейн.
Той забеляза потрепването на клепачите й. След почти незабележимо колебание Вероника Крей рече:
— Вие наистина сте детектив. Да седнахме там, пушихме и разговаряхме. Откъде разбрахте?
Сега лицето й имаше нетърпеливото изражение на дете, което моли да му покажат фокус.
— Забравили сте кожената си наметка мис Крей. — И със съвсем спокоен глас инспекторът допълни: — И кибритите.
— Ами да.
— Доктор Кристоу се е върнал в Холоу в три през нощта — съобщи инспекторът със същия безстрастен тон.
— Толкова късно ли е било? — Вероника Крей беше много учудена.
— Да мис Крей.
— Разбира се, имахме да си кажем толкова много неща, не бяхме се виждали от години.
— Сигурна ли сте, че толкова отдавна не сте се виждали с доктор Кристоу?
— Нали ви казах, че не бяхме се срещали от петнадесет години.
— Да не би да грешите? Останах с впечатление, че често сте се срещали.
— Какво, за бога ви кара да мислите така?
— Ето тази бележка например.
Инспектор Грейндж извади едно писмо от джоба си, погледна го, прочисти гърлото си и започна да чете:
„Моля те, отбий се при мен сутринта. Трябва да те видя.
— Да-а — усмихна се тя. — Предполагам, че звучи малко безапелационно. Боя се, че в Холивуд хората стават доста арогантни.
— Онази сутрин доктор Кристоу е дошъл при вас в отговор на бележката ви и е избухнал скандал. Мис Крей, бихте ли ми казали за какво се скарахте?
Инспекторът беше пуснал в ход тежката си артилерия. Той не пропусна да забележи гневната искра в очите й, нито злобно стиснатите устни. Вероника Крей почти се сопна:
— Не сме се карали.
— О, да, карали сте се, мис Крей. Последните ви думи са били: „Мразя те повече, отколкото съм предполагала, че мога да мразя някого.“