Все още намръщена, Хенриета отиде до другия край на ателието и спря пред фигурата на „Богомолката“.
Тя беше наред. Беше съхранила за векове това чудесно парче крушово дърво.
Огледа го критично. Да, без съмнение беше добро. Най-доброто нещо, което беше правила от много време. Беше предназначено за Международната група. Един наистина много ценен експонат.
Беше успяла с него — смирението, силата на врата, превитите рамене, леко повдигнатото лице без черти на индивидуалност — обожанието заличава личността.
Да — смиреност, обожание — и най-накрая онази посветеност, която вече прекрачва границата — идолопоклонничеството…
Хенриета въздъхна. Само Джон да не се бе ядосал толкова. Този гняв я беше стреснал. Беше разбрала нещо ново за него чрез гнева му, нещо, което според нея самият той не знаеше.
„Не можеш да я изложиш“ — беше отсякъл той.
„Ще го направя“ — бе отсякла и тя.
Бавно се приближи до Навзикая. Не виждаше нещо, което да не може да се оправи. Напръска я с вода и я зави с мокри парцали. Трябваше да остане така до понеделник или вторник. Нямаше за какво да бърза — всичко необходимо беше направено, формата се бе получила. От нея се искаше само търпение.
Очакваха я три щастливи дни с Луси, Хенри, Мидж и Джон!
Тя се прозя и се опъна с удоволствието, с което котката протяга всичките си мускули. Изведнъж я налегна огромна умора.
Взе една гореща вана и си легна. Опъна се на гръб и се втренчи в звездното небе през капандурата. Оттам очите й се спряха на малката лампа, която единствена оставаше да свети постоянно и която озаряваше стъклената маска — една от първите й работи. „Доста банално, мислеше си тя. Просто нищо особено. Добре, че човек се развива…“
А сега заспивай! Кафето я държеше будна, само ако тя предварително беше решила така.
Много отдавна се беше научила сама да призовава забравата.
Подбираш мислите си, без да се задълбочаваш в тях, просто ги пропускаш през себе си, никаква концентрация… Само ги оставяш да текат необезпокоявано.
Навън някой форсираше двигател, отнякъде се носеше дрезгав смях. Звуците се смесваха с потока на съзнанието й.
Колата, мислеше си тя, реве като тигър… жълто и черно… ивици като на листа — листа и сенки… гореща джунгла, после надолу по реката, широка тропическа река, към морето, корабът се готви за отплаване… прегракнали викове за сбогуване… двамата с Джон са на палубата, заминават… синьото море и отново двамата в салона, тя му се усмихва през масата, като вечерята в Мезон Доре… Бедният Джон, толкова е ядосан! Навън в нощта… и колата, включва плавно скоростите… без усилие се понася по пътя, извън Лондон… край Шовъл Даун… дърветата, тя обича дървета… Холоу… Луси… Джон… Джон… синдрома на Риджуей… милият Джон…
Тя постепенно изпадна в блажена забрава.
Изведнъж остро се сепна от някакво натрапчиво чувство за вина. Нещо, което трябваше да направи, а то й се бе изплъзнало.
Навзикая?
Хенриета неохотно стана от леглото. Запали осветлението, отиде до стойката, смъкна парцалите и ахна. Това не беше Навзикая, а Дорис Сандърс!
Прониза я остра болка. Умоляваше себе си: „Мога да я оправя, сигурна съм, че мога да я оправя…“
„Глупости — обади се истинската Хенриета. — Знаеш много добре какво трябва да направиш.“
Защото ако не го направеше сега, веднага — утре нямаше да има смелостта. Все едно унищожаваш собствената си плът и кръв. Ужасно боли!
Може би така се чувствува котката, когато трябва да убие уродливото си котенце, разсъждаваше Хенриета.
Пое дълбоко дъх и се вкопчи в глината. Мачкаше, извиваше и я свличаше от арматурата — голяма кална буца, която запокити в коритото с останалата глина.
Хенриета остана права, като гледаше изцапаните си от глината ръце, все още задъхана от острата, пронизваща болка. След това бавно почисти ръцете си.
Върна се в леглото умиротворена, но със странното чувство на празнота.
„Навзикая, с тъжно примирение си мислеше Хенриета, вече я няма. Роди се, беше осквернена и умря. Странно — продължи мисълта си тя — как в теб проникват неща, без да разбереш.“
Тя не беше слушала бръщолевенето на Дорис, но дребнавата и злобна душица се беше промъкнала в съзнанието й и беше достигнала Навзикая. А сега от Навзикая-Дорис беше останала само глина — суровият материал, от който щеше да се роди нещо друго.
„Това ли е смъртта? — сънливо се питаше Хенриета — А това, което наричаме личност, е само форма отпечатък на нечия мисъл. Но чия? На господ ли?“ Нали това беше идеята на Пер Гинт?