— Разбирам какво имате предвид — каза Грейндж — Струва ми се, че тъй като „Хенриета“ е последната дума, която е произнесъл Джон Кристоу, това би могло да значи две неща. Или обвинение, или последен емоционален изблик. Тя е жената в която е бил влюбен, а той умира. Сега, като имате предвид всичко, което ни е известно до момента, коя от двете възможности ви се струва по-вероятна?
Поаро въздъхна, размърда се, затвори очи, отвори ги отново, разпери ръце в безсилен яд и каза:
— Гласът му беше настойчив, точно така бих го нарекъл — настойчив. Не ми се стори нито обвиняващ, нито емоционален, единствено настойчив. Мога да бъда сигурен само в едно нещо — той беше в пълно съзнание. Говореше като… да, като лекар, който се бори за нечий живот, може би за някого, чиято кръв фатално изтича. — Поаро сви рамене. — Това е най-доброто, което мога да направя за вас.
— Значи като лекар? — Оказва се, че има още един, трети ъгъл, от който можем да погледнем на нещата. Той е застрелян, съзнава че умира и иска нещо да бъде направено бързо за него. И ако, както каза лейди Ангкател, мис Савърнейк е първото лице, което той съзира следователно той се обръща към нея. Макар че не звучи твърде задоволително.
— Нищо в този случай не звучи задоволително — каза Поаро с известна горчивина. Сцена на убийство, специално подготвена, за да заблуди Еркюл Поаро, и която наистина го беше заблудила! Наистина твърде незадоволително.
Инспектор Грейндж гледаше през прозореца.
— А, ето го Кларк, моя сержант — рече той. — Като че ли е открил нещо. Той се занимаваше с прислугата — има много дружелюбен подход. Хубаво момче е и добре се оправя с жените.
Сержант Кларк влезе леко задъхан. Независимо, че се опитваше да се държи официално, ясно беше, че е доволен от себе си.
— Помислих, че ще е най-добре да дойда и веднага да ви докладвам, сър. Знаех, че ще ви намеря тук.
Той се поколеба като хвърли недоверчив поглед на Поаро, чийто чуждестранен вид беше твърде екзотичен, за да не обезпокои чувството на служебна дискретност у младия полицай.
— Говори, моето момче — каза Грейндж, — не се притеснявай от мосю Поаро. Той е забравил много повече от тази игра, отколкото ти има да учиш още години наред.
— Да, сър. Така стана, сър. Научих нещо от кухненската прислужница…
Грейндж го прекъсна. Той се обърна тържествуващо към Поаро.
— Какво ви казах? Има ли кухненска прислужница — винаги има надежда. Господ да ни е на помощ, когато хората престанат да наемат кухненски прислужници. Кухненските прислужници приказват, направо умират да приказват. Готвачката и по-старшите прислужници така ги потискат, че съвсем човешки е да си изприказват душата, щом намерят някой слушател. Продължавай, Кларк.
— Това каза момичето, сър — че в неделя след обед е видяла Гаджън да минава през преддверието с револвер в ръка.
— Гаджън ли?
— Да сър. — Кларк погледна в бележника си. — Това са нейните думи. „Не знам какво да правя, но смятам, че трябва да ви разкажа какво видях онзи ден. Видях мистър Гаджън, беше застанал в предверието с револвер в ръката. Мистър Гаджън изглеждаше много странно.“ Не мисля — продължи Кларк, — че това, дето Гаджън изглеждал много странно, има някакво значение. Вероятно си го е измислила. Но така или иначе реших, че трябва да ви информирам незабавно, сър.
Инспектор Грейндж се изправи с доволния вид на човек, на когото предстои да свърши някаква работа, за която е добре подготвен.
Значи Гаджьн? — рече той. — Още сега ще си поприказвам с мистър Гаджън.
ГЛАВА XX
Седнал отново в кабинета на сър Хенри, инспектор Грейндж се взираше в безизразното лице на човека пред себе си.
Засега нищо не говореше против Гаджън.
— Съжалявам, сър — повтори той. — Предполагам, че бях длъжен да ви уведомя за тази случка, но просто е излетяло от паметта ми.
Той извинително премести поглед от инспектора към сър Хенри.
— Ако правилно си спомням, беше около пет и тридесет следобед, сър. Минавах през преддверието, за да погледна дали няма някакви писма за пускане, когато забелязах револвера на масата. Предположих, че е от колекцията на господаря, затова го взех и го донесох тук. На полицата до камината имаше едно празно място и аз го поставих там.
— Посочете ми мястото — каза Грейндж.
Гаджън се изправи и тръгна към въпросната полица, а след него и инспекторът.
— Ето тук, сър.
Гаджън посочи с пръст един малък маузер в края на редицата. Беше двадесет и пети калибър. Със сигурност не беше оръжието, отнело живота на Джон Кристоу.