Тя им отправи отново тържествуваш поглед.
„Е — помисли си инспекторът, — сигурно има и такива хора.“
Но не беше много убеден.
Възможно беше всичко това да са лъжи. Кухненската помощничка, например, беше абсолютно сигурна, че Гаджън е държал револвер. Но не можеше много да се разчита на нейните показания. Момичето надали разбираше нещо от оръжия. Беше чула да се говори за револвер във връзка с убийството, а за нея револвер и пистолет значеше едно и също.
И Гаджън, и лейди Ангкател бяха посочили маузера, но нищо не доказваше техните твърдения. Не беше изключено Гаджън да е държал точно липсващия револвер и да го е върнал, но не в кабинета, а на лейди Ангкател. Всички слуги изглежда бяха влюбени в тази проклета жена.
Да предположим, че тя е застреляла Джон Кристоу. (Но защо? Не разбираше защо ще й трябва да го убива.) Дали щяха да продължават да я прикриват и да разправят лъжи? Имаше неприятното усещане, че точно това щяха да направят.
И сега тази невероятна история, че не можела да си спомни — би могла да измисли нещо по-добро. Изглеждаше толкова естествена — никакво смущение или объркване. Дявол да го вземе, май говореше чистата истина.
Той се изправи.
— Може би ще ми кажете нещо повече, когато се сетите — сухо каза той.
Тя му отговори:
— Разбира се, инспекторе. Понякога човек се сеща съвсем неочаквано.
Грейндж излезе от кабинета. В перддверието той пъхна пръст в яката на ризата си и я разхлаби, след което пое дълбоко дъх.
Имаше чувствоито, че се е заклещил в някакъв трънак. В момента изпитваше нужда от своята най-стара и най-воняща лула, една голяма бира, пържола и пържени картофи. Нещо просто и реално.
ГЛАВА XXI
В кабинета лейди Ангкател като че ли прехвръкваше от място на място, докосвайки разсеяно един или друг предмет. Сър Хенри се беше облегнал на стола си и я наблюдаваше. Накрая попита:
— Защо взе пистолета, Луси?
Лейди Ангкател се върна и грациозно се отпусна в едно кресло.
— Не съм сигурна, Хенри. Предполагам, че съм имала някакво смътно предчувствие за нещастие.
— Нещастие ли?
— Да. Всички тия корени на дърветата — разсеяно каза тя — стърчат навсякъде, само да се спънеш. Човек стреля няколко пъти в мишената и забравя един куршум в пълнителя — голямо невнимание, разбира се — но хората просто са такива. Винаги съм мислела, че един нещастен случай е най-добрият вариант за нещо от този род. След това, разбира се, ужасно съжаляваш и се обвиняваш…
Гласът й замря. Съпругът й седеше абсолютно неподвижно, без да сваля поглед от нея. Той заговори отново тихо и много внимателно:
Кой е трябвало да пострада от… нещастния случай?
Луси леко извърна глава и го погледна изненадано.
— Джон Кристоу, разбира се.
— Боже господи, Луси… — не можа да продължи той.
Тя сериозно каза:
— О, Хенри, толкова се тревожех за Ейнсуик.
— Ясно. Значи Ейнсуик. Все този Ейнсуик, Луси. Понякога си мисля, че Ейнсуик е единственото нещо, което те вълнува.
— Едуард и Дейвид са последните от рода Ангкател. А Дейвид не става, Хенри. Той никога няма да се ожени, заради майка си и изобщо. Ще наследи мястото след Едуард и никога няма да се ожени, а ние с теб ще сме мъртви много преди той да стигне средна възраст. Той ще е последният от рода Ангкател и всичко ще умре заедно с него.
— Толкова голямо значение ли има това Луси?
— Разбира се, че има. Става дума за Ейнсуик!
— Трябваше да се родиш момче, Луси.
Той леко се усмихна — не можеше да си представи Луси по друг начин, освен като очарователна жена.
— Всичко зависи от женитбата на Едуард, а той е толкова упорит, главата му не увира също като на баща ми. Надявах се, че ще забрави Хенриета и ще се ожени за някое хубаво момиче, но сега разбирам, че положението е безнадеждно. След това мислех, че връзката на Хенриета с Джон ще следва обичайния ход. Авантюрите на Джон, доколкото ми е известно, никога не са се отличавали с продължителност и постоянство. Но онази вечер го видях как я гледаше. Нещата бяха наистина сериозни. Ако Джон изчезнеше по някакъв начин, тя щеше да се омъжи за Едуард. Хенриета не е човек, който да подхранва спомените си и да живее с миналото. Така че, както виждаш, всичко се свеждаше до това — да се освободим от Джон Кристоу.
— Луси! Ти не си… Какво си направила Луси?
Лейди Ангкател се изправи отново. Тя извади два изсъхнали стръка от вазата с цветя.