— Зная някои неща за човешките нрави — призна Поаро.
— Инспектор Грейндж беше при мен. Той си е втълпил, че сме се карали с Джон. До известна степен това е вярно, макар и не в този смисъл, който той му придава. Казах му, че не бях виждала Джон от петнадесет години, а той чисто и просто не ми повярва. Но това е самата истина, мосю Поаро.
Поаро каза:
— Щом като е истина, значи лесно може да се докаже. Тогава защо се тревожите?
Тя му отговори с подчертано дружелюбна усмивка:
— Истината е, че не посмях да разкажа на инспектор Грейндж какво точно се случи в събота вечер. Толкова е фантастично, че сигурно и вие няма да ми повярвате. Но трябва да го разкажа на някого. Затова дойдох при вас.
Поаро тихо каза:
— Поласкан съм, мадам.
Поаро забеляза, че тя сметна това за съвсем естествено. Вероника Крей явно беше жена, която е абсолютно уверена в ефекта, който красотата й произвеждаше. Толкова уверена, че би могла и да сгреши.
— С Джон бяхме сгодени преди петнадесет години и щяхме да се женим. Той беше много влюбен в мен, толкова много, че понякога това дори ме тревожеше. Настояваше да се откажа от кариерата си на актриса да му отдам всичките си мисли и целия си живот. Беше толкова властен и деспотичен, че аз не можах да го понеса и развалих годежа. Боя се, че той го преживя много тежко.
Поаро зацъка с дискретно съчувствие.
— Не бях го виждала до миналата събота. Той излезе с мен и ме изпрати до дома ми. Казах на инспектора, че сме говорили за старото време и до известна степен това е вярно. Но не беше само това.
— Да?
— Джон полудя, да, направо полудя. Искаше да напусне жена си и децата, искаше аз да се разведа и да се оженим. Каза ми, че никога не ме е забравял, че в момента, в който ме е видял, времето е спряло своя ход.
Тя притвори очи и мъчително преглътна. Лицето й беше пребледняло под грима.
Вероника Крей отвори очи и се усмихна плахо на Поаро.
— Можете ли да повярвате, че… че е възможно да съществува такова чувство?
— Смятам, че е възможно — отговори Поаро.
— Никога да не забрави, да продължава да чака, да гради планове, да се надява. Да реши с цялото си сърце и душа да получи това което желае. Има такива мъже, мосю Поаро.
— Да, и жени.
Тя го погледна изпитателно.
— Говоря за мъже, за Джон Кристоу. Е, това е. В началото протестирах, беше ми смешно, отказвах да приема сериозно подобно предложение. Казах му, че е луд. Тръгна си доста късно. Беше изминало страшно много време в спорове, а той… той не отстъпи нито крачка. Тя отново преглътна. — Затова на следващата сутрин му изпратих бележка. Не можех да оставя нещата така. Трябваше да го накарам да проумее, че това което иска е невъзможно.
— Наистина ли?
— Разбира се! Той дойде. Не искаше изобщо да ме чуе. Беше все така настойчив. Казах му, че това няма да доведе до нищо добро, че аз не го обичам, че го мразя… — Тя замълча дишайки тежко. — Трябваше да се държа грубо. Разделихме се много ядосана… А сега той е мъртъв.
Той погледна свитите й една в друга ръце, видя извитите пръсти и изпъкналите кокалчета. Големи и, би казал, жестоки ръце.
Силното чувство, което я беше завладяло, лека-полека се предаде и на него. Не беше съжаление, нито скръб, не, това беше гняв. Гневът на един объркан егоист.
— Е, мосю Поаро? — гласът й беше вече овладян. — Какво трябва да направя? Да разкажа ли тази история или да я запазя за себе си? Това е, което се случи, но надали някой би ми повярвал.
Поаро й отправи преценяващ поглед.
Той не смяташе, че Вероника Крей говори истината и все пак в цялата тази история имаше нещо правдоподобно. Навярно това се е случило, но не точно по този начин.
Изведнъж проумя. Това беше истинска случка, само че обърната наопаки. Тя не е могла да забрави Джон. Тя е била излъганата и отхвърлената. И сега, неспособна да понесе в мълчание яростния гняв на тигрица, лишена от това, което е смятала за своя плячка, тя беше извъртяла истината така, че да задоволи наранената си гордост и да потисне болезнения глад по един мъж, който се беше измъкнал от грабливите й ръце. Неспособна да признае, че тя, Вероника Крей, не е получила това което е искала! Затова беше извъртяла всичко обратно.
Поаро пое дълбоко дъх и заговори:
— Ако това има някакво отношение към смъртта на Джон Кристоу, трябва да го разкажете на инспектора, ако няма — не мисля, че е наложително и тогава ще бъде съвсем оправдано да запазите за себе си цялата случка.
Щеше му се да разбере дали не е разочарована от отговора му. Имаше чувството, че в това състояние би изпитала истинско удовлетворение, ако видеше цялата история на първите страници на вестниците. Беше дошла при него, но защо? Да изпробва историята си? Да види неговата реакция? Или да го използува като говорител, който да предаде историята й на останалите?