Колата се изкачи по склона и излезе на пътя над хълма. Под тях златистокафявите листа потрепваха в мразовития сив есенен ден.
Внезапно Мидж каза:
— Радвам се, че се махам оттук, дори от Луси. Много е мила, но понякога ме полазват тръпки от нея.
Хенриета съсредоточено се взираше в огледалото за обратно виждане. Тя каза почти без да мисли:
— Луси придава колорит на всичко, дори на едно убийство.
— Знаеш ли, никога досега не бях мислила за убийство.
— Че защо ще мислиш? Убийството не е нещо, за което човек сяда и започва да мисли. В кръстословиците го дават като дума с осем букви, а може да бъде и приятно развлечение, когато се случва между кориците на книга, но истинското убийство…
Тя замълча. Мидж довърши:
— …си е истинско. Точно това ме плаши.
Хенриета каза:
— Няма какво да се плашиш. Специално ти си извън това. Може би единствено ти.
Мидж отговори:
— Сега всички сме извън това. Махнахме се оттам.
Хенриета прошепна:
— Дали?
Тя отново погледна в огледалото за обратно виждане. Натисна силно газта и колата незабавно се подчини. Погледна скоростомера. В момента караше с осемдесет километра в час и стрелката бързо се придвижваше към деветдесетте.
Мидж погледна крадешком напрегнатия профил на Хенриета. Не беше в стила на Хенриета да кара безразсъдно. Тя обичаше високите скорости, но криволичещият път надали оправдаваше скоростта, с която се движеха в момента. По лицето й пробягваше сурова усмивка.
Хенриета каза:
— Погледни назад, Мидж. Виждаш ли оная кола?
— Да?
— Това е Вентор 10.
— Така ли? — Мидж не прояви особен интерес.
— Много удобни колички, горят малко, стабилни са, но не са бързи.
— Така ли?
Мидж се учудваше на пристрастието у Хенриета към колите.
— Както ти казах, Мидж, това не са бързи коли, но тази зад нас изобщо не изостава, въпреки, че ние караме с над деветдесет километра в час.
Мидж сепнато я погледна.
— Да не искаш да кажеш, че…
Хенриета кимна.
— Допускам, че в полицията използуват специални двигатели в съвсем обикновени на вид коли.
— Смяташ, че те продължават да ни следят?
— Съвсем очевидно.
Мидж потрепери.
— Хенриета, ти разбираш ли нещо от тази работа с втория револвер?
— Не, но това сваля подозренията от Герда. И само толкова.
— Да, но при положение, че е от колекцията на Хенри…
— Това не се знае. Не забравяй, че револверът все още не е намерен.
— Да наистина. Може да е и някой външен човек. Хенриета знаеш ли кой, според мен, е убил Джон? Онази жена.
— Вероника Крей ли?
— Да.
Хенриета не отговори. Очите й се взираха в пътя.
— Не мислиш ли, че е възможно? — настояваше Мидж.
— Възможно — да — бавно рече Хенриета.
— Значи не мислиш, че…
— Няма смисъл да мислиш това, което ти се иска да мислиш. Би било най-доброто разрешение — всички ние оставаме невинни.
— Ние? Но…
— Всички сме замесени в това всички. Дори и ти, скъпа Мидж, макар, че доста ще се озорят, докато ти намерят мотив. Разбира се, много ми се ще да е Вероника. Нищо не би ме зарадвало повече, отколкото да наблюдавам прекрасното й представление, както се изрази Луси, на обвиняемата скамейка.
Мидж я погледна.
— Хенриета кажи, това наистина ли те прави толкова отмъстителна?
— Имаш предвид… — Хенриета замълча за секунда — Защото бях влюбена в Джон ли?
— Да.
Докато говореше, Мидж с почуда констатира, че този факт за пръв път се произнасяше на глас. Луси, Хенри, Мидж, дори Едуард, всички те знаеха, че Хенриета е влюбена в Джон, но никой не беше правил даже и намек за това.
Настъпи мълчание. Хенриета изглеждаше потънала в мислите си. Накрая тя рече замислено:
— Не мога да ти обясня какво чувствувам. Може би и аз самата не зная.
В момента минаваха по Албърт Бридж. Хенриета каза:
— Защо не дойдеш в ателието ми? Ще пием чай и след това ще те откарам до квартирата ти.
Краткотрайната светлина на лондонския следобед избледняваше. Хенриета отключи вратата на ателието, запали лампите и двете влязоха.
— Студено е — каза Хенриета — Няма да е зле да запалим газта. Ама че досада, трябваше да купя кибрит по пътя.
— Запалката няма ли да свърши работа?
— Моята не работи, а и без това е трудно да се запали газовата печка със запалка. Чувствувай се като у дома си. На ъгъла има един сляп старец. Обикновено си купувам кибрит от него. Връщам се веднага.
Останала сама в ателието, Мидж започна да разглежда творбите на Хенриета. Като че ли я обзе някакво злокобно чувство, когато остана насаме с тези същества от дърво и бронз.
Имаше една бронзова глава с високи скули и каска, по всяка вероятност войник от Червената армия, една ефирна конструкция от извити алуминиеви ленти, която доста я заинтригува. Също и една огромна неподвижна жаба от розовеещ гранит, а в самия край на ателието тя се натъкна на дървена фигура в човешки ръст.