Все още се взираше в нея, когато Хенриета отключи вратата и се появи леко задъхана.
Мидж се обърна.
— Какво е това, Хенриета? Малко ме плаши.
— Това ли? Това е „Богомолката“. Ще я изпращам в Международната група.
Мидж повтори, все още втренчена в дървената фигура:
— Плаши ме.
Хенриета приклекна, за да запали газовата печка и подхвърли през рамо:
— Интересно е, че ти го казваш. Защо те плаши?
— Може би… защото няма лице.
— Абсолютно права си, Мидж.
— Много добра скулптура, Хенриета.
Хенриета каза безгрижно:
— Просто едно чудесно парче крушово дърво.
Хенриета се изправи. Метна голямата си чанта и кожите на дивана, след което хвърли няколко кутийки кибрит на масата.
Мидж беше поразена от изражението на лицето й — то беше озарено от някакво необяснимо тържество.
— А сега чая — каза Хенриета. Гласът й беше не по-малко ликуващ.
Имаше нещо-шокиращо в него, но Мидж го забрави, погълната от мислите, които събудиха у нея кутийките кибрит на масата.
— Спомняш ли си онези кибрити, които Вероника Крей взе оная вечер?
— Когато Луси настоя да й даде половин дузина ли?
— Да.
— Някой разбра ли дали е имала кибрит във вилата си тогава?
— Предполагам, че полицаите са проверили. Те са много акуратни.
И отново устните на Хенриета се извиха в тази ликуваща усмивка. Мидж се почувствува объркана дори изпита леко неприятно чувство.
Тя си помисли: „Дали наистина Хенриета е обичала Джон? Изобщо би ли могла? Май че не.“
През нея премина смразяваща студена тръпка докато мислеше: „Едуард няма да чака много дълго…“
Никак не беше великодушно от нейна страна, че не се радва. Нали искаше Едуард да е щастлив? Тя не можеше да го има. За Едуард тя винаги щеше да си остане „малката Мидж“ и никога жена, която да бъде обичана.
За нещастие Едуард беше от мъжете, които остават верни за цял живот. Е, в края на краищата те получават това към което се стремят.
Едуард и Хенриета в Ейнсуик… точно така трябваше да свърши цялата история. Едуард и Хенриета щастливи завинаги.
Тя изобщо не се съмняваше в това.
— Горе главата, Мидж — каза Хенриета. — Не трябва да се разстройваш толкова от това убийство. Искаш ли да излезем и да вечеряме някъде?
Мидж забързано рече, че трябва да се прибира в квартирата си. Трябвало да свърши някои неща, да пише писма. Всъшност трябвало да си тръгва веднага щом си изпие чая.
— Добре. Ще те закарам.
— Мога да взема такси.
— Глупости. Нали имаме кола на разположение.
Те излязоха във влажната есенна вечер. Докато минаваха край Мюз, Хенриета посочи една кола, спряна малко встрани.
— Вентор 10. Нашата сянка. Ще видиш, че сега ще тръгне след нас.
— Но това е ужасно!
— Така ли мислиш? Аз не им обръщам внимание. Хенриета откара Мидж до квартирата й, върна се в Мюз и прибра колата в гаража.
След това отново влезе в ателието си, но този път сама. Тя постоя няколко минути права до камината, като потрепваше разсеяно с пръсти върху полицата. След това въздъхна и си рече: „Сега на работа. Няма време за губене.“
Тя хвърли костюма си от туид и бързо навлече работния си гащиризон.
Измина час и половина преди тя да се отдръпне назад и да види какво е направила. По лицето й беше полепнала глина, косата й беше разчорлена, но тя кимна с одобрение на току-що завършения модел върху поставката.
Това беше някакво грубо подобие на кон. Глината беше наплескана неравномерно на големи буци. Ако го зърнеше някой кавалерист, би получил апоплектичен удар — дотолкова нейният глинен кон нямаше нищо общо с който и да е друг кон от плът и кръв. Ирландските предци на Хенриета също биха се разстроили дълбоко, ако можеха да го видят. И все пак това беше кон, макар и съвсем абстрактен кон.
Хенриета се сети за инспектор Грейндж. Какво ли би си помислил инспекторът за този кон, ако го видеше? Устата й леко се разтвори в усмивка при мисълта за физиономията, която щеше да направи.
ГЛАВА XXIV
Едуард Ангкател стоеше насред водовъртежа от пешеходци на Шафтсбъри Авеню и се чудеше накъде да поеме. Все още не можеше да събере кураж да влезе в сградата на чиято табела със златни букви беше изписано „Мадам Алфреж“.
Някакво неясно вътрешно чувство го беше възпряло просто да позвъни по телефона и да покани Мидж на обяд. Тази част от телефонния разговор на Мидж в Холоу, на която беше станал неволен свидетел, го беше обезпокоила; нещо повече — беше го шокирала. Унизителното покорство, което беше доловил в гласа на Мидж, дълбоко засегна чувствата му.