Те застанаха един срещу друг, като сериозно затрудняваха запътилата се на обяд тълпа по Шафтсбъри Авеню. Не забелязваха нищо друго освен самите себе си. Едуард се взираше в нея като човек току-що пробудил се от дълбок сън.
Той каза:
— Добре тогава, дявол да го вземе. Идваш в Ейнсуик и то с влака в 2:15.
Едуард вдигна бастуна си и спря едно минаващо такси. Колата сви край бордюра, Едуард отвори вратата и слисаната Мидж влезе вътре. Едуард кратко рече:
— Гара Падингтън — и я последва в колата. Пътуваха в пълно мълчание. Устните на Мидж бяха здраво стиснати. Очите й гледаха с дръзко предизвикателство. Едуард беше вперил поглед право напред.
Докато изчакваха светофара на Оксфорд Стрийт, Мидж намусено рече:
— Този път май те хванах в лъжа.
Едуард отсече:
Не беше лъжа.
Таксито рязко потегли.
Чак когато колата зави наляво по Еджуеър Роуд и излезе на Кембридж Теръс, Едуард възвърна обичайното си трезвомислещо отношение към живота. Той каза:
— Не можем да хванем влака в 2:15 — и почука по стъклото на шофьора — Карайте към Бъркли.
Мидж ледено изрече:
— Защо да не можем да хванем влака в 2:15? Сега е едва един и двадесет и пет.
Едуард й се усмихна.
— Нямаш никакъв багаж, малка Мидж. Нямаш нощница, нито четка за зъби, нито ниски обувки. Нали знаеш, че има още един влак в 4:15. Ще хапнем и ще обсъдим спокойно въпроса.
Мидж въздъхна:
— Съвсем в твоя стил, Едуард. Никога не пропускаш практическата страна на нещата. Моментният импулс ти е чужд, нали? Е, поне беше беше един хубав сън.
Тя мушна ръката си в неговата и му се усмихна със старата си позната усмивка:
— Съжалявам, дето се спрях на тротоара и те обсипах с обиди като някоя продавачка на риба — каза тя. — Но трябва да знаеш, че си го заслужи.
— Да — отговори Едуард. — Сигурно наистина съм си го заслужил.
Влязоха щастливи в Бъркли. Седнаха на една маса до прозореца и Едуард поръча чудесен обяд.
Като свършиха с пилето, Мидж въздъхна и каза:
— Трябва да бягам към магазина. Времето ми изтече.
— Днес ще обядваш както трябва, дори ако се наложи да купя половината дрехи от магазина.
— Скъпи Едуард, наистина си много мил.
Те изядоха по един превъзходен крем Сюзет и накрая келнерът им поднесе кафе.
Едуард разбърка захарта с лъжичка, а после внимателно попита:
— Наистина обичаш Ейнсуик, нали?
— Трябва ли да говорим за Ейнсуик? Преживях факта, че не хванахме влака в 2:15 и твърде добре разбирам, че и въпрос не може да става за този в 4:15, така че не започвай отново.
Едуард се усмихна.
— Наистина не ти предлагам да хванем влака в 4:15. Но ти предлагам да дойдеш в Ейнсуик, Мидж. Предлагам ти да дойдеш в Ейнсуик, ако можеш да ме изтърпиш.
Тя отправи изумен поглед към него над чашката с кафе и бавно я постави на масата като се опитваше да успокои треперещата си ръка.
— Какво искаш да кажеш всъщност, Едуард?
— Предлагам ти да се омъжиш за мен, Мидж. Вероятно предложението ми не е много романтично. Знам, че съм скучен и че не ме бива много-много. Но независимо, че не съм особено вълнуваща личност, ние се познаваме много отдавна а и Ейнсуик, мисля, че Ейнсуик ще компенсира. Смятам, че ще бъдеш щастлива в Ейнсуик, Мидж. Ще дойдеш ли?
Мидж преглътна един-два пъти, преди да отговори.
— Но аз мислех… Хенриета… — и спря.
Гласът на Едуард беше равен и безизразен:
— Да, три пъти предложих на Хенриета да се омъжи за мен. И трите пъти тя ми отказа. Хенриета много добре знае какво не иска.
След кратко мълчание Едуард продължи:
— Е, Мидж, скъпа какво ще кажеш?
Мидж вдигна поглед към него. Имаше нещо дяволито в гласа й. Тя рече:
— Изглежда толкова странно — да ти поднесат рая на тепсия и то тук, в Бъркли!
Лицето му светна. Един кратък момент ръката му остана върху нейната.
— Рай на тепсия — каза той. — Значи това изпитваш към Ейнсуик. О, Мидж, много се радвам.
Те потънаха в щастливо мълчание. Едуард плати сметката и добави, огромен бакшиш. Хората постепенно се разотиваха от ресторанта Мидж с усилие каза:
— Трябва да тръгваме. Мисля че ще е най-добре да се върна при мадам Алфреж. Все пак тя разчита на мен. Не мога да я зарежа ей така.
— Права си. Май ще трябва да се върнеш и да напуснеш или да й дадеш предизвестието си — нали така се нарича? Но повече няма да работиш там. Освен това мисля, че ще е по-добре първо да се отбием в един от онези магазини на Бонд Стрийт, където продават пръстени.
— Пръстени ли?
— Но така се прави, нали? Мидж се засмя.
В бижутерския магазин Мидж и Едуард се приведоха над пробляскващите в сумрака годежни пръстени, докато един дискретен продавач ги гледаше с умиление.